Записки на селския свещеник

Жанета Дановска
От Жанета Дановска ноември 18, 2017 18:24

Записки на селския свещеник

свещеник Дмитрий Василиев | превод: презвитера Жанета Дилкова – Дановска

Това са размисли, записани от млад селски свещеник, който служи в районен център на необятната руска страна. Тук има и смях, и сълзи, но няма равнодушие. Мъничко огорчение, лека самоирония – и много любов.

…Тя успя да ме отегчи едва на третото идване. Впрочем, и дотогава всичко беше едно и също: недоверчиво изслушваше моите съвети да не обръща внимание на всички тези “врачки”, които й подхвърлят в градината празни бутилки (да, у нас днес такива магии правят, а при вас как е, може би по друг начин?) и за няколко месеца моята “сила на внушението” беше достатъчна. Но третият път, когато чух нейния пореден въпрос за най-новите методи за защита от уроки, “бушоните” на моя здрав разум не издържаха. “Купете, казах, разноцветни балони и ги вържете на гърлото на всяка омагьосана бутилка.” “А защо?” – плахо ме попита тя. “Е, нека над този въпрос си трошат главите вашите магьосници”, отговарям. “Непонятните действия винаги предизвикват подсъзнателен страх – нека след това те да се боят от вас, а не вие от тях…” Дълго се смяхме, но страхът от магии и уроки у нея така и не изчезна, само се усмири за поредните два месеца.

Навярно е дошло времето да обърна внимание на тази тема и от амвона… Макар че в края на краищата можем с цинично спокойствие да изхвърлим в кофата целия този боклук, който магьосниците ни подхвърлят. И нека вещиците с ужас издърпат и последните пръчици от метлите си, наблюдавайки това кощунство… Интересно, защо досега никога не съм се сблъсквал с магьосници? Даже ми е обидно. Другите боледуват по цели седмици, ако случайно са настъпили изкривено кламерче и изпадат в депресия, когато намерят мъртви птици в радиатора на колата си. Ръцете им постоянно са в рани от уроки и котки-върколаци скачат по покривите им. А моя непобедим скепсис, очевидно, нито едно магьосничество не може да пробие. Понякога боледувам, случва се. Тъжно ми е – да, това си е наша национална черта. Трябва да си мием по-често ръцете, а котките трябва да хващаме и да ги показваме на мишките – ако мишките избягат, значи наистина е върколак, мишките ги разбират тези работи. “Според вярата ви и ще получите”. Само че вярата може да бъде доста различна…

Изтормозиха ме – “донеси, та донеси да си купим тамян!” Защо ви е – питам? Получавам отговор: да кадим покойниците, да гоним от тях бесовете. А също и по ъглите на къщите кадим – както тютюнът гони молците, така тамянът, гони тях – проклетите бесове. Така се прави от столетия, така че – донеси, иначе ще ти се обидим и ще видиш от нас приноси, ама друг път… Добре, донесох. Дадох го на своята бабичка-клисарка и цена поставих – доста висока за най-мъничкото късче тамян, а за брикетите и още по-висока. Естествено, писък до небесата, такива инфлационни цени не помнят от време оно. Събрах тогава своите енориашки и започнах да обяснявам: “Мили мои съселянки! Не ми се сърдете, и сам зная, че да се обогатявам за сметка на своите енориаши е смъртен грях; такива стремежи не са за уважение нито тук, нито там горе. Но и вие със своите магьосничества не сте никакви християни, а най-обикновени езичници; на онзи свят даже няма и да ви укорят. Така че, ето и моето благословение: комуто тамянът е нужен за молитва или да му напомня за райските благоухания, да купува по старите цени. А който иска да парфюмира мъртъвците и да гони паяците по ъглите – за тях цената е тази, която от сутринта съм поставил. А църковната такса е по-твърда и от пионерската честна дума, нали знаете?”

Е, все пак им простих. Моята баба-клисарка ме разубеди да прилагам такива репресивни мерки. Отче, всичко разбрахме, не съдете, няма вече. И продължаваме да си живеем така – мирно и дружно.

Моят колега отец Сергий има един много чудат (но много добър, да не си помислите нещо) приятел, който няма роднини или познати сигурно само на Северния полюс. Неговото хоби е да колекционира епархийски слухове и всевъзможни светини от целия свят. Та той подари на отец Сергий мощи на света София, увити в парцалче, защото на него просто не му трябваха, особено в такова количество.

Отец Сергий ми предложи да си поделим тези мощи. А тук е мястото да отбележа, че от трите мои селски енории само една може да се нарече енория, при това без да умра от срам. Храм там, разбира се, няма, но в отредена къщичка по големите празници идват около 15 бабички. Втората енорийка е почти на ниво, но в третата нещата са твърде сложни, макар че това е единственото село с храм и олтар, но енориаши просто няма и по никакъв начин не мога да ги примамя да се появят.

След това дружеско предложение моята фантазия мигновено се развихри. Почти физически почувствах тежестта на чука, с който забивам обява, разпечатана на цветен принтер върху стената на бившия селсъвет на това безбожно селце – че на еди-коя си дата в нашето Долно Васино ще пристигне икона с мощите на великата светица. Пред очите ми започнаха да кръжат опашки от щастливи селски бабички, виждах ватенките на сурови фермери, дошли да се поклонят на светинята, а така и така са дошли, да послушат и литургията. Виждах селските алкохолици през сълзи на покаяние и умиление да носят букети магарешки бодил, дебели лелки – производителки на самогон и почернели трактористи – всички, в единен порив дошли в нашия беден храм. Та това беше уникален шанс да възродя православието в селото, да вдигна на крака енорията от пепелта на демокрацията…

Но се отказах, срамно ми стана някак си…

В храма ни идва една бабка. Преди тридесет години е пяла на клира, но старостта не прощава и вече никой не помни откога тя просто стои в ъгъла, геройски защитавайки нашата масичка за панихиди от восъчните капки на горящите свещи. По душа е най-добрият човек, когото съм срещал – мила в своята детска наивност и трогателна като вехтите дантели върху иконите. Не мога да кажа, че я обичам (а обичаме ли вече някого истински?), но винаги се радвам да я видя, да видя нейната сбръчкана усмивка и да се усмихна в отговор. Понякога ми задава някакъв въпрос – например, допустимо ли е постното масло през пости и аз й отговарям, но аз самият няма какво да я попитам. И каквото и да се случи, никога не и правя забележки – първо, защото съм ги правил достатъчно много и второ – вече съм видял тяхната безполезност. Честно, много се радвам, че имам такава енориашка. В неделя тя носи изпечени от нея сладкиши за семейството ми. И, както се казва, старост-нерадост – тя се е запасила едва ли не за година напред с масло, захар, брашно. И разбира се, заради икономията е прибавила новите запаси към миналогодишните. Блокадна психология, какво да се прави. И естествено, дали ще са пирожки, дали палачинки, дали ще е нещо друго, старателно приготвено от нея за скъпия батюшка, разглезеният батюшка ще яде единствено и само в гладни дни – “чудният” аромат на гранясало олио може да служи единствено за отпушване на носа при силна хрема. Единственото, което мога да направя е с усмивка да й върна грижливо измитите съдове на следващата служба. А синигерчетата ще изядат всичкото това биологично оръжие под формата на палачинки или пирожки, те са свикнали. Но аз никога няма да и разкажа за това, нали?…

В един забележителен филм, “Леон Морен, свещеник” има такова изречение: “Нашата молитва е винаги посмешище”… Но Бог никога няма да ни го каже, нали?

…Присънило й се: пустинна камениста равнина, на хоризонта залязващо ли, изгряващо ли слънце, леки перести облачета на тъмното небе и в средата на този фон – отворена врата от кафяво дърво… И глас от тази врата, при това сериозен: “Ти ще умреш на дванадесети май!”. Тук се събудила. И естествено, дошла да се оплаква. Плаче, преживява, разбираемо е, всеки иска да живее…

– А по стария или по новия стил този глас ти каза датата?

– Ох, не попитах!.. И какво ще правим сега?

– Е, щом не е ясно, ти пък не вярвай; това видение не е от Бога. В правилните сънища датата винаги е по църковния календар.

Тръгна си щастлива.

На опашката при нотариуса се разговорих с търговец от кавказките републики за различията между исляма и християнството. Никога, разбира се не съм си и помислял, че някога ще уча мюсюлманин как да се моли на Аллах, поне преди сън, но това го споменавам така, мимоходом.

Завръзката се състоя тогава, когато той ми разказа за жена си – рускиня и за двете си дечица, едното – мюсюлманин, другото – християнин. Как е станало така? Ами така: “Роди се първият. Боледува ли, боледува… Съседите ми казват – още няма вяра, носи го в джамията. Отидох. Имамът ми казва: “Един месец всеки петък ще ми носиш овен, а също и дреболии – брашно, захар”. Бързо пресметнах колко ще ми струва и изпратих жената да види колко струва кръщавката в църквата. Оказа се 30 пъти по-евтино. Е, кръстихме го Даниил. А когато се роди вторият син, вече бях си стъпил на краката, можех да си позволя и джамия. Ачулдар се казва, вече е на три годинки – истински джигит!”

Разбрах, че еснафите са си еснафи навсякъде. Както, впрочем, и някои имами, както и някои свещеници – разликата е само в цената.

Чета бележка: “За здравие… на мама, тати, Снежана, дядо, Варвара Ивановна…” А за мен тя се отличава по нещо от стандартните “София, Пелагия, Виктор, Тимотей, Антоний”? За мен и “тати”, и “раб Божий Тимотей” са еднакво непознати, един Господ е сърцевед. Неканонично ли ви се струва? Но не това е главното. Нарушава се ритъма на молитвата? Но във всеки случай не така, както други, често срещащи се перли – за “здравие” на хората от други планети или за всички членове на партия “Единна Русия”.

Кое в нашите бележки е най-важното? Правилните имена, данните при кръщението, или нашата любов към тези хора, самия факт, че ги помним и се молим за тях?

Публикувано в pravoslavie.bg

Източник: http://www.taday.ru/person/1411052/

 

Жанета Дановска
От Жанета Дановска ноември 18, 2017 18:24
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.