Записки на селския свещеник

Жанета Дановска
От Жанета Дановска ноември 18, 2017 18:24

Записки на селския свещеник

свещеник Дмитрий Василиев | превод: презвитера Жанета Дилкова – Дановска

Това са размисли, записани от млад селски свещеник, който служи в районен център на необятната руска страна. Тук има и смях, и сълзи, но няма равнодушие. Мъничко огорчение, лека самоирония – и много любов.

…Тя успя да ме отегчи едва на третото идване. Впрочем, и дотогава всичко беше едно и също: недоверчиво изслушваше моите съвети да не обръща внимание на всички тези “врачки”, които й подхвърлят в градината празни бутилки (да, у нас днес такива магии правят, а при вас как е, може би по друг начин?) и за няколко месеца моята “сила на внушението” беше достатъчна. Но третият път, когато чух нейния пореден въпрос за най-новите методи за защита от уроки, “бушоните” на моя здрав разум не издържаха. “Купете, казах, разноцветни балони и ги вържете на гърлото на всяка омагьосана бутилка.” “А защо?” – плахо ме попита тя. “Е, нека над този въпрос си трошат главите вашите магьосници”, отговарям. “Непонятните действия винаги предизвикват подсъзнателен страх – нека след това те да се боят от вас, а не вие от тях…” Дълго се смяхме, но страхът от магии и уроки у нея така и не изчезна, само се усмири за поредните два месеца.

Навярно е дошло времето да обърна внимание на тази тема и от амвона… Макар че в края на краищата можем с цинично спокойствие да изхвърлим в кофата целия този боклук, който магьосниците ни подхвърлят. И нека вещиците с ужас издърпат и последните пръчици от метлите си, наблюдавайки това кощунство… Интересно, защо досега никога не съм се сблъсквал с магьосници? Даже ми е обидно. Другите боледуват по цели седмици, ако случайно са настъпили изкривено кламерче и изпадат в депресия, когато намерят мъртви птици в радиатора на колата си. Ръцете им постоянно са в рани от уроки и котки-върколаци скачат по покривите им. А моя непобедим скепсис, очевидно, нито едно магьосничество не може да пробие. Понякога боледувам, случва се. Тъжно ми е – да, това си е наша национална черта. Трябва да си мием по-често ръцете, а котките трябва да хващаме и да ги показваме на мишките – ако мишките избягат, значи наистина е върколак, мишките ги разбират тези работи. “Според вярата ви и ще получите”. Само че вярата може да бъде доста различна…

Изтормозиха ме – “донеси, та донеси да си купим тамян!” Защо ви е – питам? Получавам отговор: да кадим покойниците, да гоним от тях бесовете. А също и по ъглите на къщите кадим – както тютюнът гони молците, така тамянът, гони тях – проклетите бесове. Така се прави от столетия, така че – донеси, иначе ще ти се обидим и ще видиш от нас приноси, ама друг път… Добре, донесох. Дадох го на своята бабичка-клисарка и цена поставих – доста висока за най-мъничкото късче тамян, а за брикетите и още по-висока. Естествено, писък до небесата, такива инфлационни цени не помнят от време оно. Събрах тогава своите енориашки и започнах да обяснявам: “Мили мои съселянки! Не ми се сърдете, и сам зная, че да се обогатявам за сметка на своите енориаши е смъртен грях; такива стремежи не са за уважение нито тук, нито там горе. Но и вие със своите магьосничества не сте никакви християни, а най-обикновени езичници; на онзи свят даже няма и да ви укорят. Така че, ето и моето благословение: комуто тамянът е нужен за молитва или да му напомня за райските благоухания, да купува по старите цени. А който иска да парфюмира мъртъвците и да гони паяците по ъглите – за тях цената е тази, която от сутринта съм поставил. А църковната такса е по-твърда и от пионерската честна дума, нали знаете?”

Е, все пак им простих. Моята баба-клисарка ме разубеди да прилагам такива репресивни мерки. Отче, всичко разбрахме, не съдете, няма вече. И продължаваме да си живеем така – мирно и дружно.

Моят колега отец Сергий има един много чудат (но много добър, да не си помислите нещо) приятел, който няма роднини или познати сигурно само на Северния полюс. Неговото хоби е да колекционира епархийски слухове и всевъзможни светини от целия свят. Та той подари на отец Сергий мощи на света София, увити в парцалче, защото на него просто не му трябваха, особено в такова количество.

Отец Сергий ми предложи да си поделим тези мощи. А тук е мястото да отбележа, че от трите мои селски енории само една може да се нарече енория, при това без да умра от срам. Храм там, разбира се, няма, но в отредена къщичка по големите празници идват около 15 бабички. Втората енорийка е почти на ниво, но в третата нещата са твърде сложни, макар че това е единственото село с храм и олтар, но енориаши просто няма и по никакъв начин не мога да ги примамя да се появят.

След това дружеско предложение моята фантазия мигновено се развихри. Почти физически почувствах тежестта на чука, с който забивам обява, разпечатана на цветен принтер върху стената на бившия селсъвет на това безбожно селце – че на еди-коя си дата в нашето Долно Васино ще пристигне икона с мощите на великата светица. Пред очите ми започнаха да кръжат опашки от щастливи селски бабички, виждах ватенките на сурови фермери, дошли да се поклонят на светинята, а така и така са дошли, да послушат и литургията. Виждах селските алкохолици през сълзи на покаяние и умиление да носят букети магарешки бодил, дебели лелки – производителки на самогон и почернели трактористи – всички, в единен порив дошли в нашия беден храм. Та това беше уникален шанс да възродя православието в селото, да вдигна на крака енорията от пепелта на демокрацията…

Но се отказах, срамно ми стана някак си…

В храма ни идва една бабка. Преди тридесет години е пяла на клира, но старостта не прощава и вече никой не помни откога тя просто стои в ъгъла, геройски защитавайки нашата масичка за панихиди от восъчните капки на горящите свещи. По душа е най-добрият човек, когото съм срещал – мила в своята детска наивност и трогателна като вехтите дантели върху иконите. Не мога да кажа, че я обичам (а обичаме ли вече някого истински?), но винаги се радвам да я видя, да видя нейната сбръчкана усмивка и да се усмихна в отговор. Понякога ми задава някакъв въпрос – например, допустимо ли е постното масло през пости и аз й отговарям, но аз самият няма какво да я попитам. И каквото и да се случи, никога не и правя забележки – първо, защото съм ги правил достатъчно много и второ – вече съм видял тяхната безполезност. Честно, много се радвам, че имам такава енориашка. В неделя тя носи изпечени от нея сладкиши за семейството ми. И, както се казва, старост-нерадост – тя се е запасила едва ли не за година напред с масло, захар, брашно. И разбира се, заради икономията е прибавила новите запаси към миналогодишните. Блокадна психология, какво да се прави. И естествено, дали ще са пирожки, дали палачинки, дали ще е нещо друго, старателно приготвено от нея за скъпия батюшка, разглезеният батюшка ще яде единствено и само в гладни дни – “чудният” аромат на гранясало олио може да служи единствено за отпушване на носа при силна хрема. Единственото, което мога да направя е с усмивка да й върна грижливо измитите съдове на следващата служба. А синигерчетата ще изядат всичкото това биологично оръжие под формата на палачинки или пирожки, те са свикнали. Но аз никога няма да и разкажа за това, нали?…

В един забележителен филм, “Леон Морен, свещеник” има такова изречение: “Нашата молитва е винаги посмешище”… Но Бог никога няма да ни го каже, нали?

…Присънило й се: пустинна камениста равнина, на хоризонта залязващо ли, изгряващо ли слънце, леки перести облачета на тъмното небе и в средата на този фон – отворена врата от кафяво дърво… И глас от тази врата, при това сериозен: “Ти ще умреш на дванадесети май!”. Тук се събудила. И естествено, дошла да се оплаква. Плаче, преживява, разбираемо е, всеки иска да живее…

– А по стария или по новия стил този глас ти каза датата?

– Ох, не попитах!.. И какво ще правим сега?

– Е, щом не е ясно, ти пък не вярвай; това видение не е от Бога. В правилните сънища датата винаги е по църковния календар.

Тръгна си щастлива.

На опашката при нотариуса се разговорих с търговец от кавказките републики за различията между исляма и християнството. Никога, разбира се не съм си и помислял, че някога ще уча мюсюлманин как да се моли на Аллах, поне преди сън, но това го споменавам така, мимоходом.

Завръзката се състоя тогава, когато той ми разказа за жена си – рускиня и за двете си дечица, едното – мюсюлманин, другото – християнин. Как е станало така? Ами така: “Роди се първият. Боледува ли, боледува… Съседите ми казват – още няма вяра, носи го в джамията. Отидох. Имамът ми казва: “Един месец всеки петък ще ми носиш овен, а също и дреболии – брашно, захар”. Бързо пресметнах колко ще ми струва и изпратих жената да види колко струва кръщавката в църквата. Оказа се 30 пъти по-евтино. Е, кръстихме го Даниил. А когато се роди вторият син, вече бях си стъпил на краката, можех да си позволя и джамия. Ачулдар се казва, вече е на три годинки – истински джигит!”

Разбрах, че еснафите са си еснафи навсякъде. Както, впрочем, и някои имами, както и някои свещеници – разликата е само в цената.

Чета бележка: “За здравие… на мама, тати, Снежана, дядо, Варвара Ивановна…” А за мен тя се отличава по нещо от стандартните “София, Пелагия, Виктор, Тимотей, Антоний”? За мен и “тати”, и “раб Божий Тимотей” са еднакво непознати, един Господ е сърцевед. Неканонично ли ви се струва? Но не това е главното. Нарушава се ритъма на молитвата? Но във всеки случай не така, както други, често срещащи се перли – за “здравие” на хората от други планети или за всички членове на партия “Единна Русия”.

Кое в нашите бележки е най-важното? Правилните имена, данните при кръщението, или нашата любов към тези хора, самия факт, че ги помним и се молим за тях?

Публикувано в pravoslavie.bg

Източник: http://www.taday.ru/person/1411052/

 

Жанета Дановска
От Жанета Дановска ноември 18, 2017 18:24
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.