За бащината любов и любовта към бащата

Жанета Дановска
От Жанета Дановска август 21, 2018 08:31

За бащината любов и любовта към бащата

Акценти

  • Разпадът на семейството при съхранение на съвременния модел ще продължава.
  • И ако ние като общество, не можем да се върнем към патриархалния строй, то отделни семейства и общества могат да го направят.
  • Днес много деца растат без баща. Може ли майката да възпитава пълноценно сама детето си, компенсирайки отсъствието на баща или да търси заместители на фигурата на бащата?

Свързани публикации

Анастасия Храмутичева | превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

Без преувеличение можем да твърдим, че почти всяко съвременно семейство изпитва дефицит на мъжко присъствие. Не е възможно това да не повлияе върху развитието на личността на мъжа и на отношението към мъжа въобще. Неотдавна излезе „Книга за бащинството“ на протойерей Андрей Лоргус, посветена на разговора за мъжете, за призванието да си баща, за трудностите и радостите на бащинството, за бащината любов и любовта към бащата.

Отец Андрей, говорeйки за отношенията между родителите и децата, съвременното общество акцентира върху ролята на майката и почти не засяга бащата. Когато пуснем в търсачките в интернет думата „бащинство“ в преобладаващата си част излизат сайтове, които ни предлагат ДНК-тестове за установяване на бащинство. Тоест ролята на бащата в общественото съзнание е ограничена почти изключително до зачеването на бебето. Защо стигнахме дотук?

Ако трябва да отговорим на този въпрос от културологична гледна точка, то това е стара история, чиито корени трябва да търсим във втората половина на XIX век. Обобщавайки, можем да твърдим, че културата на европейските страни е култура на бунта против бащата, борба с бащата, разобличаване на бащата, победа над тиранията на бащата и убийство на същия този баща. На тази тема е и романът на Достоевски „Братя Карамазови“, и романът на Тургенев „Бащи и деца“, и много западни романи, в които героят побеждава бащата, отказва се от бащата. Това е революция, цареубийство, низвержение на идолите. Цялото съветско кино, особено доперестроечното е построено върху унижението на бащинството. Социализмът като такъв и болшевизмът в частност е култура на въстанието против бащата или е отцеубийство (спомнете си Павлик Морозов). Това е културологичният и историософският аспект. От психологическа гледна точка ситуацията е ясна: патриархалността е построена върху бащинството и разпадането на патриархалността доведе до изменение на самата структура на семейството. Основната, структурната натовареност, поради липса на баща се оказа легнала на плещите на жената. Как се развиваше XX век от гледна точка на психологията? През XX век се наложи парадигмата да се даде на жената възможност свободно да се развива, да бъде освободена от тежката и унижаваща личността работа в семейството, да стане самостоятелна, за да може да се реализира като личност, като професионалист. За тази цел тя трябваше да се измъкне от тези патриархални структурни връзки. Приблизително към края на 50-те години на ХХ век това успя да се случи в целия постхристиянски свят, но се оказа, че жената изгуби семейството. „Изгуби“ не означава „отказа се“. „Изгуби“ означава, че семейството се превърна в проблем (трудно е да се омъжи, трудно е да роди и да гради кариера, мъжът не иска семейство и т.н.). Това се превърна в очевиден факт не веднага, но постепенно осъзнахме, че жената изгуби семейството и увереността си, че може да се реализира чрез брака и майчинството. Като следствие и в психологията, и във философията, и в религията възникна обратното движение — за спасяване на майчинството. Лозунгът за спасяване на майчинството прилича на лозунга на пасажера на потъващ кораб, който крещи: „Спасете ме! Но не спасявайте кораба, не давайте власт на капитана“. А е ясно, че ако не се спаси кораба, няма как да се спаси пътника, а не може да се спаси кораба без да се спаси капитана. Но понеже капитанът е олицетворение на властта и реда, то пътникът се инати и настоява да бъде спасен само той, а корабът и капитанът нека си потъват.

В резултат корабът действително потъва и пътникът няма върху какво да се спаси. На спасителна лодка не се стига далеч. Ето това е метафоричното описание на това, което се случи със семейството. Тоест, разпадът на патриархалната култура доведе до разпад на семейството и до това, че жената инстинктивно се хвана за семейството. Но понеже тя структурно не може да го удържи, се оказа потисната, роб на своето желание на всяка цена да има семейство. Ако мъжът не иска да има семейство, а само любовница, а жената е съгласна да бъде любовница, само и само да има семейство и деца, то тя се превръща в заложник на това свое призвание. И днес в нашето общество (в западното отсъства) жената приема върху себе си всички семейни тежести и преди всичко отговорността, защото просто няма с кого да я раздели. Тя се страхува да възложи отговорност на мъжа, защото смята, че това е връщане към робството. Психологически жената попадна в капан, от една страна я заплашва властта на мъжа, а от друга — прекалената отговорност за семейството. Налага се да направи избор – или семейство, или самота. При това жената може да има професионални, материални, кариерни успехи, тя може да е омъжена и да има деца, но това не й носи щастие, защото тя използва семейството, мъжа и децата като част от социалната кошница. Дори да е сама, тя може да реализира своето майчинство и социализмът в какъвто и да е вариант — съветски, шведски, френски, американски може да й помогне, защото самотната майка с дете получава достатъчно привилегии. Тоест тя лесно може да живее и без съпруг, той просто не й трябва.

Икономически не й е нужен, а психологически?

И психологически не й е нужен. Тя се страхува от него, защото и напомня за собствения баща – пияница и побойник.

Интересно е да съпоставим Вашите размишления за бащинството с главата от книгата Битие, в която се говори за греха на Хам. Когато четем тази глава, то не ни става съвсем ясно защо грехът на Хам е толкова тежък, за да бъде проклет от баща си Ной. В контекста на идеята за огромната значимост на бащинството, не само за семейството, но и за съществуването на културата и държавността това проклятие става по-разбираемо.

Да, библейският сюжет ни помага да разберем темата. В текста от Библията не се говори буквално, че Хам се е надсмивал над баща си и го е унижавал. Но, това как той го е направил, за братята и бащата е очевидна проява на неуважение. Обаче, сам по себе си текстът не ни дава точно описание на вината на Хам. Най-добре ни помага да разберем тази тема историята на културите, преди всичко юдео-християнската: тя е построена върху идеята за бащинството, монархията, порядъка. Обикновено казваме, че по времето на матриархата е било по-добре. Действително, матриархатът притежава някои свойства, на които можем да завиждаме, например липсата на войни. На майките е присъщо да се договарят, защото тяхната задача е съхранение на живота.

Матриархатът никога не би тръгнал на конфронтация, на война, на загуба на огромен брой мъже. Но историята, за разлика от преданията, не познава матриархата и съществуват само догадки, че е имало някакви отделни периоди на матриархат, но те са толкова незначителни за цялата история на човечеството, че не си струва да говорим за тях като за реална алтернатива. Културата и държавността са продукт на патриархалното общество. Тези форми на държавност, които съществуват днес са далеч от патриархата, те са нещо принципно друго, от антропологична гледна точка още неизучено. В тях преобладават женски черти: сговорчивост, дипломатичност, отстъпчивост, грижовност, послушание. Например в съвременна Европа предпочитат да не воюват, а да се споразумяват, да не упражняват натиск, а да изчакват търпеливо, да строят далечни перспективи без загуби, насилие и войни. Все пак това е типично женски подход. Не можем да кажем, че е лош; от християнска гледна точка е добър, защото поставя на пиедестал човешкия живот като висша ценност.

Очевидно е, че вече няма връщане към традиционното патриархално общество. Тогава какъв може да е конструктивният вариант на развитие на отношенията в семейството?

Смея да твърдя, че други варианти, освен патриархалния, са нежизнеспособни. С други думи, разпадът на семейството при съхранение на съвременния модел ще продължава. И ако ние като общество, не можем да се върнем към патриархалния строй, то отделни семейства и общества могат да го направят. В моята психотерапевтична практика често наблюдавам, че жените, приемащи мъжката власт над себе си, са напълно щастливи. Разбира се, те се възползват от възможностите на своята кариера, своето професионално развитие и това не са празни фантазии и мечти. В някаква степен културата на средната класа, там, където я има и преди всичко, субкултурата на християнските съобщества, въплъщава тези идеали. От една страна, този социален слой се отличава със стабилни устои на семейството, там не признават абортите и разводите. Затова там хората се сплотяват около семейството и при това жените имат прекрасни възможности да градят кариера и да удовлетворяват своите потребности от професионална реализация. Да, налага им се да жертват първите 20-25 години от брака и да ги посветят на децата си, но след като те пораснат и жената е на 45-50 години, тя започва да израства в кариерата. Да, трудно и рисковано е, жената се бои да изпадне от професията и да загуби квалификацията си. Много от тях не се връщат на работа и остават домакини. Съществуват възможности за съвместяване на патриархалността и женската кариера. Интуитивно тези отделни семейства и съобщества чувстват, че патриархалният семеен начин на живот е единствено жив. Той съответства на човешката природа.

Обаче на много съвременни жени, възпитани в съвършено други условия, такава идея не им е по вкуса… Как да постъпят?

Жената няма да може да реши проблема със своя съпруг и баща на децата си, дотогава, докато не реши проблема със собствения си баща. И от психологическа, и от духовна гледна точка проблемът се решава така: жената трябва да се помири с баща си и да получи благословия и покровителство за встъпване в семейния живот. Тоест задачата на бащата е да омъжи дъщеря си, да благослови нея и този мъж, когото тя е избрала за свой съпруг. Това е важно за нея: ако го направи сама, тя изпада в паника, започва да се съмнява дали не греши в избора си и дали съпругът ще я приеме такава, каквато е. Работата е там, че когато срещне самотна жена, мъжът разбира, че има определено предимство и власт над нея и може да прави с нея каквото си иска. Жената чувства прекрасно това и затова се страхува. Страхува се да се довери, да има някакви близки отношения, да заобича. Но когато зад жената стои баща и, то тя много по-лесно изгражда отношения, защото разбира, че винаги ще я подкрепят и защитават. Едва тогава тя може да се посвети на отношенията си с мъжа, когото обича. От друга страна, мъж, който вижда зад гърба на любимата си мъжка фигура, разбира, че не е възможно да постъпва с нея лекомислено и че отношенията трябва да са сериозни. Той или си тръгва, или се жени. На второ място е важно да се уважава и приема избраникът като съпруг, а не като предмет за удовлетворяване на амбиции, желания и претенции. Тоест, докато жената не се научи да уважава мъжа по принцип, тя няма да успее да изгради семейни отношения и да има здраво семейство.

А как се проявява уважението към мъжа?

Като уважение към личността на другия човек като образ и подобие Божие. Истинското уважение е основано именно върху това, защото ако ние единствено играем социални роли, то за какво устойчиво уважение можем да говорим? Щом всеки човек е образ и подобие Божие, искра Божия, то тогава уважението към него има безусловен характер, независимо от това, какъв е той – здрав или болен, инвалид, алкохолик. Тогава уважението има твърда основа: този човек е мой мъж, баща на моите деца. А когато жената създава сама семейство, когато това е нейна инициатива, както днес често се случва, то нищо хубаво не трябва да се очаква. „Жена е създала семейство“ звучи като «жена е купила гарсониера“, „жена е купила гарсониера с ипотека“, „жена си е намерила работа“ – всичко това е някакъв потребителски, клиентелистки жаргон. Семейство се създава не от един човек, а от двойка, в която се обичат и уважават.

Понякога мъжът не иска деца. Къде се коренят причините за такова нежелание?

Желанието да имаш деца и да носиш отговорност за тях е лакмус за сериозността на отношенията. Често се сблъсквам с този проблем. Задавам въпрос на мъжа: „Имаш любима жена, ти искаш ли точно тя да ти роди деца?“. Отговаря: „Да, искам“. Тогава казвам: „Чудесно, оженете се“. Същото питам и жената: „Вие искате ли да родите деца именно от този човек?“. „Да, искам“. „Чудесно, омъжете се за него“. Някои жени ми казват: „Да, добре ми е с него, но не искам деца от него“. Понякога без да искат се изпускат, че този мъж дори физически им е неприятен. Възниква резонният въпрос: какви са отношенията им, щом тя не иска деца от него? От любимия? Същото е и когато мъжът не иска деца, тогава защо му е брак? Ако двойката не иска деца, какво означават такива отношения? Можем ли и нужно ли е да им се помогне? Това е и пастирски, и психотерапевтичен въпрос.

Някои смятат, че жените са движени от майчиния инстинкт и затова по-рано започват разговор за създаването на поколение…

Майчин инстинкт не съществува. Представете си нещо много просто: ако той съществуваше, щеше ли да има милиони аборти? За какъв инстинкт става дума, някои жени без всякакъв вътрешен протест правят по няколко аборта? Готовността за родителство е психологическа и социална, и трябва да е възприета и усвоена от всеки човек. Имаме пред себе си достатъчно примери за жени, израснали в детски домове и интернати, които въобще не разбират какво е това майчинство и какво да правят с него.

Можем да срещнем твърдения, че до определена възраст бащата не е особено нужен на детето, а става важен за него към четвъртата му година, когато то започва активно да се запознава със социалната среда и бащината фигура му помага да различи доброто от злото, служи му за своеобразно огледало, за негов водач в света. Така ли е?

Груба грешка. За да се развива успешно, на детето на първо място му е нужно мама и татко да се обичат. Това създава тази среда в организма, в матката на жената, която можем да наречем райски свят и в който ще се развива успешно детето. Много е важно зачатието да е желано, а за това са нужни любов и зрелост. Ако жената носи плода в утробата си, а около нея няма любов, то тя е напрегната, тревожна и изпада в депресия. За детето това е много вредно. Ако двамата се обичат и жената е спокойна, то тя се чувства превъзходно и детето се развива правилно. То живее в благодатта и когато се ражда, то се ражда сред любов. Родителите го обичат и малкото човече се чувства прекрасно в своя малък свят. Докато е бебе, се намира изцяло в майчините ръце, но чрез майката то получава онази любов на мъжа, неговия баща, която е насочена към майката. Важно е да подчертаем отново, че на ранния етап на развитие на детето любовта на бащата е насочена към майката, а не към него. Тогава жената се чувства добре, може да се отдаде на отглеждането на детето и да го дари с ласка, нежност, грижа и внимание. Малкото дете възприема бащата през призмата на майчината любов и благодарност. Ролята на бащата не е обвързана със срокове. Отначало майката е посредникът. Детето расте, възприема всичко чрез майка си, която уважава бащата и с любов приема неговите изисквания и предлагани правила. Когато детето само навлиза в сферата на влияние на бащата, то започва да се учи от него. Бащата е по-строг от майката и детето свиква, че то трябва да носи отговорност за себе си пред бащата, а след това и пред себе си.

Днес много деца растат без баща. Може ли майката да възпитава пълноценно сама детето си, компенсирайки отсъствието на баща или да търси заместители на фигурата на бащата?

Разбира се, че в семейството има заместители: дядо, вуйчо, брат, извън семейството – учители, треньори, духовни наставници. Но няма да има резултат, ако отношенията с родния баща не са добри заради майката. Защото всеки човек има право да знае кои са родителите му, а за детето във всяка една възраст е важно да познава баща си, да чувства топлината му, любовта му, да усеща, че живее благодарение и на баща си. Всички заместващи са само добро допълнение към това основополагащо чувство и отношение. Даже ако майката не живее с бащата, не са успели да запазят семейството си, детето трябва да има възможност да общува с баща си.

А ако бащата е починал, когато детето е било малко?

Тогава е много важно какво отношение има майката към починалия баща. Как се отнася към съпруга си — с уважение, с любов? Ако тя се преструва, че никога не го е имало, това може да доведе до тежки последици за детето…

Как да се отнасяме към бащата с уважение, ако той е бил алкохолик или престъпник?

Няма друг път, само уважение. Бащата е един. Колкото и да ми е тежко и тъжно, това е моят баща – да, той е алкохолик… но е моят баща. Няма друг път.

Как вие, като свещеник и психолог, се отнасяте към популярната идея за присъствието на съпруга на раждането?

Интуитивно съм против. Струва ми се, че тази идея, от една страна, в известна степен произлиза от желанието на жените да направят мъжете съучастници на своите страдания, за да ги ценят и уважават повече. Ако преживяваш с мен мъките ми, ти ще ме уважаваш и цениш повече – това е идеята. От друга страна, така жената иска да привърже бащата към детето (своеобразен импринтинг – понятие от зоопсихологията). Което е неправилно, защото у мъжа раждането може да предизвика шок, психическа травма, след което някои започват да изпитват страх да се докоснат до жена си. От страна на мъжете, това е начин за реабилитация пред страдащата съпруга. Някои мъже влизат в родилната зала с идеята, че така по-бързо ще изпитат бащински чувства, смятайки, че бащините чувства възникват също както майчините. Но това е грешно, защото при жените те възникват от момента на зачатието, а каквото и да направи, съпругът не може да изпита същите чувства. Безполезно е да се огорчаваме от това, защото просто бащинските чувства се формират по друг начин. Много мъже присъстват на раждането и по други причини. Смятам, че много от тях се под влиянието на майчиния невротичен комплекс, силната привързаност към майката. Присъствието на раждането е своего рода опит за благодарност към своята собствена майка чрез вниманието и грижата за съпругата. Това е моя хипотеза. Затова и смятам, че идеята за партньорско раждане е лъжлива в основата си. В нея има и нещо духовно порочно, ако разглеждаме въпроса от гледна точка на Стария Завет. В старозаветната традиция раждането е нещо дълбоко интимно за жената и там мъжете не са имали право да присъстват.

Как бащата да прояви своята любов към детето? Какво трябва да прави той, за да се формират отношения на доверие между тях?

Всичко. Може да го взема със себе си на работа, на поход, могат да пътешестват, да играят, да разговарят. За детето родителят е източник на открития…

Често бащата работи много, за да подсигури бюджета на семейството, и няма много време за децата. Достатъчни ли са почивните дни, за да запълнят потребността на детето да общува с баща си?

Разбира се, че колкото повече бащата прекарва време с детето си, толкова по-добре. Но детето разбира отлично, че майка му е винаги до него, а бащата е празник. То се адаптира към този ритъм… тъгува и чака, но разбира.

Да си представим, че ставаме сутрин и правим закуска, за да облекчим останалите членове на семейството…

Не трябва никого и с нищо да облекчаваме, тази идея е погрешна. Какво е облекчение? Да поемеш чуждата отговорност върху себе си. Когато отнемаме от някого отговорността му, той с радост ни я предоставя: „А, сега не трябва да правя това, друг ще го свърши вместо мен, а аз ще се заема с друго, по-интересно“.

Но в семейството постоянно се сменят ролите и се грижат един за друг?

Разбира се, но това не е облекчение, а изпълнение на функциите на другия, в случай на някакъв дефицит. Да, ако жената е постъпила в болница, съпругът и децата поемат нейните задължения. Но, пак повтарям – в случай на екстрен дефицит, а когато всичко е нормално, няма необходимост от това. Идеята за облекчение на грижите е коварна, защото сваля от човека отговорността за собствения му живот.

Отличава ли се ролята на дядото от тази на бащата?

Ролята на дядото е да бъде баща на бащата, да показва на сина си пътя напред. На второ място, неговата роля е да съхранява семейното предание и да го предава по веригата от баща на син. Това е ролята на патриарха в семейството. Неговата мисия е в безусловната мъжка любов, в която е снижен градусът на тревога и отговорност за живота на детето, за здравето му, училището и успеха му.

Тоест постепенно условната бащина любов се трансформира в безусловна?

Бащината любов винаги е безусловна, но тя може да изисква, а любовта на дядото е поощряваща, приемаща, благославяща. Ролята на дядото е да благослови потомците.

Публикувано в: pravoslavie.bg

Източник I www.thezis.ru

Снимка: Интернет

Жанета Дановска
От Жанета Дановска август 21, 2018 08:31
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Реклама