В Балканските войни българи се бият срещу българи

Сакар нюз
От Сакар нюз май 20, 2013 20:59

В Балканските войни  българи се бият срещу българи

Акценти

  • Българските войски настъпват по всички фронтове и стесняват подстъпите към Одрин
  • Когато Петко идва на себе си изненадано вижда, че се намира на съвсем друго място и почва да пита: "Коя си ти? Къде са другите? Защо ми помагаш?"

Свързани публикации

Тази история чу, запомни и написа: Ангел Вълчев Лафчиев – гр. Тополовград, ул. Пазарище“ №7   

Бях 18-годишен, когато човекът, главен герой в събитията бай Петко Иванов Карагяуров, наш съсед по нива край Тополовград, в една от обедните почивки разказа нещо, което ме шокира. Разказът му беше за онези драматични военни месеци от вече преди почти 100 години.

Хиляда деветстотин и дванадесета година. Денят е 5 ноември. Обявена е Балканската война. Съюзниците: България, Сърбия, Черна гора и Гърция призовават запасните. Турция също. Много българи от Западна Тракия, която е в пределите на османската империя, получават призовки за турската армия. Един от тях е 25-годишният тогава Петко. Назначен е като подносвач на боеприпаси в „непревземаемата“ Одринска крепост. Германските военни инженери уверяват Шукри паша, че тази крепост с 26 форта и 70 хиляди елитни войници никога няма да бъде превзета с открит щурм.

Да, но на война не винаги става това, което е замислено. В двата стана – турският и българският, войниците са насядали край лумналите огньове и очакват първата бойна тръба. Приятни изглеждат ноемврийските вечери. Водят се разговори за семействата, за неприбраната реколта, за добитъка. Привидно е обаче спокойствието, защото в душите на войниците постоянно припламват тревожните тръпки за предстоящия бой. Турската униформа и перфектният турски език не могат да скрият българското самосъзнание на Петко Карагяуров. Вълнува се той и тръпне повече от другите, мислите му са объркани от въпросите: Защо, кому е нужна тази война?! Българин е, но и насядалите около него турци са му близки – съседи, приятели, все мирни, добри хора. На всичко отгоре е и един от членовете на ВМРО – поборник /в последствие признат за такъв/ в Гюмюрджинска околия.

Турските войници се шегуват:

„Петко, приятелю, като превземем Фелибе, за нас ще има по една бяла българка, а за тебе две“.

Той не се гневи, защото чувства със сърцето си приятелската им добронамереност. Кима на шега, усмихва се, но раздвоените мисли не го напускат.

Минават два месеца от началото на войната. Българските войски настъпват по всички фронтове и стесняват подстъпите към Одрин. Шегите на Петковите другари от турски произход отстъпват място на тревогата и страха: „Петко, приятелю, ние до Фелибе /Пловдив/ няма да стигнем, ами от тука как ще излезем. Българите се биели като лъвове, а и това летящо чудо над Султан Селим джамия откъдето мине, само смърт сее. Полята били пълни с убити войници“, казват те притеснени и уплашени.

Петко не знае да се радва ли, или да плаче. Моментът е страшен. Няма продоволствие, няма повече муниции. Подносвачите стават охранители в източния край на Одрин. Идва и холерата, войниците мрат като мухи. Поразените от болестта лежат там, където ги е сварила. Самият Петко изгаря от огън, легнал пред една порта на явно богати хора, изпада в безсъзнание. По-късно разбира, че стопанинът на къщата го чул да бълнува на български и веднага отишъл при жена си с тревожната новина за болния българин. Тя, без миг колебание се втурва да помага на болния човек. Започва с топъл коняк и люти чушки, с топли завивки на удобно място край плевнята. После продължава да го подкрепя с топла храна и всякакви други грижи, от които се нуждае болният. Съпругът й, турчин по произход, безкористно й помага. Когато Петко идва на себе си изненадано вижда, че се намира на съвсем друго място и почва да пита: „Коя си ти? Къде са другите? Защо ми помагаш?“

Отговорът на жената го разтърсва до дъното на душата му: „Не помагам само на теб Петко. Знам името ти от твоето бълнуване. Страшно нещо е войната, коси човешкия живот от където мине. Проклети да са тези, които я подпалват!“

Българинът е изумен от българската  реч на тази непозната жена. Тя продължава:

„Аз съм Цвята от Батак.

След Баташкото клане много деца, юноши, девойки и млади жени бяхме доведени тук. Тогава бях само на 9 години. Купи ме бащата на мъжа ми. Бях слугиня с турското име Нетедже. Когато навърших 18 години беят ме омъжи за сина си. Мъжът ми се оказа много добър човек. Имаме двама големи синове. Той без колебание се съгласи да ги изпратим навътре в Турция, за да не участват във войната, защото сме миролюбци и защото в жилите им тече българска кръв.“

Цвята /Нетедже/ продължава да носи топъл коняк с люти чушки и топла храна и българинът, по неволя турски войник, очаква с нетърпение всяка среща с тази мъдра и добра жена и нейния съпруг. Петко е благодарен на съдбата, че в този толкова страшен откъс от живота му съдбата го среща с тези невероятни хора. Това му дава сили да се пребори с холерата и да стъпи на краката си, да кажа „да“ на живота и „не“ на  войната и смъртта по бойните полета.

А бойните действие продължават.  Нашите войски настъпват със страшна мощ, която турците няма как да спрат. На шестия ден към обяд българският войник Михо Стоянов, също от Тополовградска околия, забива българското знаме на едно от минаретата на Султан Селим джамия, а сразеният Шукри паша предава сабята си на българите.

Одрин капитулира.

Разказвайки тази история, част от биографията на бай Петко Карагяуров, мога да кажа, че наистина „кръвта вода не става“, но при добронамерените хора разбирателството, било то етническо или всякакво друго, винаги е възможно помежду им. То е реалност, а не мит и зависи от хората. А що се отнася  до моя роден Тополовградски край, горд съм, че съм потомък на Петко Карагяуров и Михо Стоянов Пъстрилов.

Вече съм 66-годишен и не искам да си отида от този свят, без да съм предал на следващите поколения тази покъртителна човешка история от Балканската война /5.ХІ.1912 г.-17/30/ май 2013 г./. Нея аз съм скътал и в паметта и сърцето си като безценен пример за етнически мир и човешко разбирателство. Вече толкова години този разказ на бай Петко не само, че не губи от силата си, а напротив – превръща се сякаш в камбанен звън, който да огласи пространството на етническите размирици. Размирици и вражди, подклаждани от алчни и ненаситни висши чиновници, от брутални, безцеремонни и антихуманни политици и държавници, които заради личните си користни интереси са готови да пожертват много повече от един етнически мир.

Снимка: Интернет

Сакар нюз
От Сакар нюз май 20, 2013 20:59
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.