„Сърцето, което отключва добро – нестандартната мярка на Мая Нарлиева“

Сакар нюз
От Сакар нюз февруари 24, 2019 09:20

„Сърцето, което отключва добро – нестандартната мярка на Мая Нарлиева“

Акценти

  • Вестник „Сакарнюз“, #7/136, 22-28 февруари 2019 г.
  • Интервюто е на Снежана Галчева, председател на Салон за Българска култура и духовност – Чикаго, и е публикувано във вестник „България СЕГА“, който излиза в Чикаго, САЩ.

Свързани публикации

Maя Нарлиева – преподавател по английски език и човек, който пише стихове

Мая Нарлиева е преподавател по английски език в СУ “Неофит Рилски” – град Харманли. Нейни стихове са публикувани в различни списания и сборници за поезия и проза – „Часовниковата кула“ /2017/, „Изящното перо“ т.2 /2017/, „Читател до поискване“ /2018/. Има няколко поощрителни приза за стихотворения. Награди: 2017 г. – трета награда за стихотворението й „Блудница“ в международния литературен конкурс „Изящоното перо“ в Чикаго; 2018 г. – Специална награда в националния конкурс „Биньо Иванов“ в Кюстендил и др.

Интервюто е на Снежана Галчева, председател на Салон за Българска култура и духовност – Чикаго, и е публикувано във вестник „България СЕГА“, който излиза в Чикаго, САЩ.

Днешният ден, поделен между океана от информация, лични пристрастия, радости и разочарования, много често провокира хората да съберат в словесна импресия разпиления си емоционален взрив. Раждат се чудесни стихове.
Мая Нарлиева не се смята за поет, а за човек, който пише стихове, но това, което излиза от нейното перо, рядко би оставил някого безразличен. Поезията й ни отвежда към нейния свят, но ни допуска само до прага. В другата – забранената зона, е всичко онова, което авторката е съхранила старателно и не пропуска външна намеса. Там са нейните мечти, откровения, съмнения и слабости, които се превръщат в триумф, излизайки подредени в стих.
Мая Нарлиева е от хората, които са широко скроени, и на които им е трудно да се впишат в някакъв ред /самата тя казва, че предпочита безобидния си вътрешен безпорядък/. Навярно и това е причината душата й да се бунтува срещу стандартите, които убиват истината. С непокорството на „лошо момиче“ тя възроптава срещу подлостта и липсата на морал у хората. Заявява го ясно като човек, който знае цената на личната си свобода. Метафоричното дуло, опряно в гърба от близък, е нейният своеоразен протест срещу подлия и слаб човек, който се страхува да стреля, гледайки жертвата в очите. Защото винаги е по-лесно в гръб.
Авторката на „Сърце на заем“, „Завръщане“, „Аршин за живот“, „Дуло в гърба“, „Отвесно“, „Изтръгнете очите ми“, „Сълза“, „Платен гратис“, „Блудница“, „Милиони години“ и др. ни показва своята дълбока чувствителност, а заедно с това и позицията си за морал и житейски ценности. Но през редовете прозира и нещо друго – вярата й в доброто и пълната й убеденост, че то е нужно на хората, за да ги направи по-човечни в този почти бездуховен свят. Дори в пастелните й понякога тонове на думите се долавя една жизнерадост и полет на душата, от които се ражда надежда за всички. Надежда да продължим по начертания си Път и да направим поне малко по-добър този свят. Вярвам, че стиховете на Мая Нарлиева определено допринасят за това.

Мая, търсенията на всеки поет го отвеждат към различни пътища и светове, но винаги се завръща някъде и към нещо. Към какво е твоето завръщане?
Поетите са много по-малко на брой от пишещите стихове (като мен), но вярвам, че всеки автор се завръща към себе си, своя мироглед, своя собствен свят… И всъщност, завръщането е именно тази отсечка от трасето, по която се ражда и творчеството.

Поезията ти е разчупена и истинска като неполиран камък, откъснат от скала и също като него пада тежко и оставя следи. В стиховете ти има и бунт, и непокорство, и рани до кръв. Срещу какво бушува душата ти?
Усмихвате ме с прецизния прочит на душевността ми и с елегантния подбор на думите си. Мнозина биха използвали „остър“ вместо „неполиран“ в съчетание с „камък“. Срещу какво?! – прогресивните безочие и безпардонност, липсата на човечност, пошлостта…, но може би едно от явленията, към което имам най-нисък праг на поносимост, е човешката глупост (особено в нейната безконечна повторяемост). Не обичам още прекомерната подреденост. Пристрастена съм към разхвърления си, безобиден вътрешен безпорядък, който (надявам се) не причинява болезнен хаос около мен.

Твоята нестандартна мярка, с която оценяваш живота и хората?
Тя е триизмерна за хората – по ръста на сърцето, дълбочината на разума и широчината на усмивката. А животът?! – В гробище ябанджия бил изумен от надписите на плочите. Един живял 10 години, друг – 12, трети – 5. Решил да попита някой местен защо хората там живеят толкова малко. Отговорили му: „При нас е прието да пишем само годините, в които човекът е бил щастлив“. Аршинът ми за живот е равен на дължината на „тирето“ между двете дати, както в тази притча.

Имаш едно чудесно стихотворение „Дуло в гърба“. В живота ти как е, често ли някой го насочва в гърба ти и как се защитаваш?
Радвам се, че Ви е харесало. Не се е случвало от страна на дългогодишните ми приятели, но имах добър повод да напиша нещо по темата. За да е предателство, би трябвало извършителят да е някой много близък и доверен човек. Останалите са минувачи в живота ни. Но мисля, че знам как бих се отнесла към подобно ра-зочарование – вероятно с пълно игнориране към автора му, до пълната му забрава. Трудно прощавам – за целта трябва да усетя пълно разкаяние и безусловна любов отсреща.

Няма поезия без любов и любов без поезия. В стиховете ти тя е съдбовна, истинска, категорична, самата ти я наричаш „дива наша любов“, за която „само един живот не стига“. Каква е специалната тайна, която може да я съхрани за “милиони години“?
Независимо дали е за любов или война, обожавам заявената категоричност в мерена реч. Не мисля, че съществува тайна рецепта, която да предаваме от уста на уста като фолклор, за да имаме споделена, гореща и успешна любов. Срещата или разминаването с Онази Любов е карма.

Случайни или пре- допределени са връзките между хората в този живот?
Никой не е в състояние да ме убеди, че са случайни. И не само в този живот. Дълбоко вярвам, че всеки от нас е половината от цяло, както и че едно-единствено човешко същество е другата му допълваща го до съвършенство половина. Дали ще се срещнат или не, също е предопределеност. Ако имат късмета да се открият, нищо не може да ги разедини след спойката им. Смъртта е само преход към общия им маршрут отвъд.

В едно твое стихотворение казваш, че търсиш сърце на заем. Какво стана с твоето?
Очаквах въпрос към тази творба, но тя не е автобиографична и беше написана под натиска на провокация. Роди се след подхвърлена реплика от моя приятелка, когато тя самата ме помоли: „Хайде, напиши стих с това заглавие! Можеш ли?“

Поезията ти е четена и харесвана от много хора, отличена е и с награди. Те правят ли те по-различна с нещо?
Благодаря за ласкателството. Да, имам няколко стихотворения, отличени в конкурси. Не търся развитие засега. Ако призовете и наградите ме променят, би било много жалко за мен самата. Би означавало, че не нося на популярност. Надявам се това да не се случва.

Работиш като учител. Кое е най-ценното, на което би искала да научиш твоите ученици? С какво би искала те да те запомнят?
Освен теоретико – практическите знания и умения по английски език, бих желала да им завещая и житейски:
Мрънкането и хленчът не помагат, трябва по-малко време да се отделя за (само) съжаление и повече за действие. Човечеството страда от силно заразен синдром: Да се приемаме за жертви, а виновникът винаги да е извън нас.
Подадената ръка за помощ е жест, който също бих желала да усвоят (без значение към близък или непознат) и да го ценят, когато те са обект на този жест.
Да се научат да съхраняват доброто. То отключва добро…
Всъщност, трудно е да отсея най-същественото. Списъкът с ценности е дълъг. Но ми се иска спомените им за мен да извикват образ на справедлив и смислен учител и човек.

АРШИН ЗА ЖИВОТ

Мая Нарлиева

Нямам нужда от вашата мяра позната!
Моят ръбест аршин и не пасва на всеки –
ръбовете му рибята кост са в гърлата,
плоскостта му – капан за злодумския екот.

Имам къси ръце, но с размах надалече –
ако някой реши да ми счупи аршина.
Преизпълних му крайната кота и вече
безвъзвратно фирата до пепел изстина.

Пазя детската рокля на сини цветчета,
че мирише на лято, на мама и спомен.
Многолистен тефтер с чернови и клишета,
на гърба му записан е Божият номер.

И понеже да помня молитви не мога,
ще звъня до небето за изповед грешна.
Но в студа ако свършат дървата за огрев
на приятел, бих дала тефтера си спешно.

Имам също мъжа с най-горещите длани,
този който не би се отказал от мене.
Маса, стол и легло, самоделно издялани –
наследих ги от дядо по някое време.

Почерняла игла за поуки съдрани,
нощем бод подир бод кърпя днешните каузи,
на сина си маншети, илици и рани,
още няколко делнично скъсани пазви…

И врабче, на перваза ми кацнало плахо,
да нахраня с трохи и отпратя в небето.
Нямам нужда от друго! Какво не разбрахте!?
Те ми стигат за този живот,
за да светя!

Сакар нюз
От Сакар нюз февруари 24, 2019 09:20
Напиши коментар

1 Коментар

  1. Гергана Пенева март 1, 22:55

    Случайно попаднах на статията и съм приятно изненада! Браво Мая!Авторката го е казала много точно-Поезията ти е разчупена и истинска като неполиран камък, откъснат от скала и също като него пада тежко и оставя следи…

    Отговори на този коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.