,,Самотен гроб в самотен кът“ – между живота и смъртта

Сакар нюз
От Сакар нюз юни 14, 2020 12:31

,,Самотен гроб в самотен кът“ –  между живота и смъртта

Акценти

  • Регионален вестник, # 23/907 година XVII, 12 - 18 юни 2020 г. излиза всеки петък в общините: Харманли, Тополовград, Симеоновград, Любимец, Свиленград, Ивайловград, Маджарово

Свързани публикации

ТОПОЛОВГРАД |
Мая Божинова

/в памет на мама/
Погълнати в битовото ежедневие, ние, хората, забравяме колко преходни сме всъщност. Колко временни. Забравяме, че сме малки частици от кръговрата на живота. Живот, който преминава като насън. Бързо, почти като миг. Затваряме очи за секунда сякаш, в следващата се обръщаме вече назад към отлетелите моменти, изживени и неизживени. Човек сякаш не може да се откъсне от всичко и да погледне отстрани съществуването си. Да рефлектира, дори и за малко. Или го прави в късния сезон на живота си – “зимните”’, спокойните, последните години, ако има късмета да стигне дотам.
Аз ще направя нещата малко по-различно с помощта на Славейков и ,,Самотен гроб в самотен кът…“. Още след първия прочит на миниатюрата усетих нещо. Не съм сигурна как да го определя. Наподобяваше емоционален коктейл от самота, живот, смърт, спокойствие, носталгия, любов, хармония, от който с всяка дума отпивах. Почувствах топлина, дистанция, безтегловност, сякаш и уют. Немеещата пустиня ме обгърна – мен, живота и смъртта ми. Осъзнавам колко са близки. Живот и смърт – противоположности, а всъщност са едно цяло. Самота! Явно тя е изначалото и краят на всекиго един от нас. Раждаш се и умираш сам. Живееш сред и с хора, но доколко това означава, че не си сам или самотен? Нямам идея, но с поглед към собственото си съществуване човек може да разбере и много, и нищо. Какво е човекът? Аз, ти, жената от четвъртия етаж, продавачът на лалета на отсрещната улица, любимия/-ата до теб? Въпросът май е прекалено всеобхватен, вселенски. В същото време простичък. Човекът е едно преходно създание като всичко друго на този свят. След нас остават само споменът и емоциите ни. Добри, лоши, объркващи, тъжни, благи и още много други. Всичко физическо след нас изчезва. Надживява ни духовното. Във всекиго от нас живее поне по един отишъл си човек. Баба, дядо, родител, уви, понякога дете или приятел, пък и дори домашен любимец. Връзката тук е на друго ниво – душевно, емоционално извисено. Има нещо особено поетично в идеята, в помисъла колко човека ще останат обезсмъртени в съзнанието ни, поне докато сме още живи. После и ние малко по малко, ден след ден сме по-близо до това да се нанесем за постоянно само там, в съзнанието на някого. Красиво е.
В душата ми самата аз имам едно свидно кътче, ,,самотен гроб“, където пазя най-милия си човек, дори лично да не го познавам, а знам, че аз съм била всичко за този някой. Всичко останало е пустиня, немееща може би в захлас, удивена от човешките взаимоотношения. Кара ме да се зачудя дали аз някога ще успея да придобия толкова важно място в някого. Времето ще покаже. То е вечният разказвач и единствен истински слушател на всичко и на всекиго. Верен приятел на живота и смъртта и огледало на човека. Безпределно като самотата, в същото време с ясен край и начало. Някак си парадоксално е, но светът поначало е такъв. Черно и бяло няма. Всичко е в нюанси. Нюанси на самотата, на щастието, на битието, на емоцията.
Колко виртуозно в поетически аспект само чрез три строфи гениалното перо на Пенчо Славейков е изваяло едно необикновено съзвучие между ,,гроб“ и ,,живот“, между ,,немее“ и ,,копнее“, т.е. между противоположностите в човешкото ни битие. Между празнотата и тишината на напуснатия свят (,,Самотен гроб в самотен кът, / пустиня около немее“) и стремежа към другото, обратното, към свързаното не със смъртта, а с немилия живот на милия любим човек, заровен от ,,милвана ръка“ (,,Сега за тоз немил живот, / в немил живот сама копнее…“).
Каква ритмичност, създаваща кръговото човешко изчезване и завръщане чрез рефрени, вътрешни рими, вариативни повторения с най-висока честота на епитета ,,самотен“, който ме поглъща. Цялата невероятно красива постройка ме завладява и тласка душата ми към съзерцанието за преодоляване на болките от съществуването. Тласка ме към тайнството на битието ми, възможно и в усамотението. Учи ме, че познанието за смъртта и живота, за немотата и копнежа, помагащ за себепреодоляването, за смелостта да се приеме отреденото. Неизбежно е трагичното величие на човешката същност. Оксиморонът ,,зарови… живот“ съединява смъртта и живота и напомня за неизбежния трагизъм на съществуването ни.
Ето защо понякога си представям кръговрата на живота ми като уроборос, но не физически, по-скоро душевен. Физическият е твърде битов. Раждаш се, живееш и умираш. Платоническият го чувствам по-привлекателен. Зараждат се емоции в теб, различни всеки ден, някои остават за месеци, други за години, трети – за цял живот. А както вече казах, много от тях го надживяват дори.
Коктейлът от емоции свърши. Да затворя ли книгата, да разсъждавам ли още, или да си направя нов? Както и да е, след още един прочит на Славейков, той определено си заслужи кътче един ,,самотен гроб“ из съзнанието ми, където мога да отпивам от собствената си емоция, която произведението му роди в мен. Мога да се полюбувам дори на пустинята в оставащия ми живот и да оставя времето бавно да го погълне.
А аз с радост ще правя компания на сладката си самота – живота, която наистина заобичах, след тази моя знаменителна среща с лирическата безсмъртна миниатюра на философа Пенчо Славейков ,,Самотен гроб в самотен кът…“.

Сакар нюз
От Сакар нюз юни 14, 2020 12:31
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.