Сълзите на снежинките

Сакар нюз
От Сакар нюз февруари 2, 2018 08:29

Сълзите на снежинките

разказ | Тодор Николов

Цял ден вятърът свири в прозорците, а снежинките се блъскат лудо в стъклата и умират. Като нощните пеперуди, които кръжат около уличните лампи и изгарят, когато се докоснат до тях. Само че снежинките не изгарят, а се стопяват и оставят влажни следи в стъклата. Може би това са техните неизплакани сълзички.
– Бабо, имат ли снежинките сълзи?
Баба оставя метлата, изправя се и ме гледа, сякаш ме вижда за първи път
– Имат ли снежинките сълзи?
– Това пък откъде го измисли?
– Погледни прозорците, ма бабо, виж ги как сълзят!
Когато възрастните не могат да отговорят на децата, се правят на прекалено заети. И баба искаше да мине така.
– Остави ме, не виждаш ли колко много работа имам! Трябва да почистя стаите, да опека баницата, да подготвя всичко за Новата година.
Не знае и не може да измисли нищо друго. Нищо бабо, аз зная: снежинките имат сълзи. Те са като децата – нежни и мили, добри и чувствителни. А когато им е мъчно, и когато ги боли, те плачат. Откъде може да знае това една баба. Тя знае много други неща, да плете хубави ръкавички и чорапи, да готви вкусни ястия, да прави баници.
Моята баба живее в едно далечно родопско село. Дългото пътуване я уморява и затова, рядко идва у нас. Но за Нова година тя идва винаги. И сега е тук, а татко още го няма. Той е на работа и ще си дойде късно, чак когато се стъмни. Само мама няма да дойде. А как искам и тя да бъде с нас.
Когато стане дума за нея, всички тактично мълчат или отклоняват разговора в друга насока. А на мен ми е мъчно! Искам и аз да имам майка. Искам да бъде винаги при нас. Искам да седна в скута и , да протегна ръчички, да я прегърна, да се гушна в нея и да плача. Не знам защо, но много искам да плача. И сълзите ми да се леят като разтопените снежинки в стъклата на прозорците. Ето, че се разплаках пак. Ако ме види баба, ще се разтревожи. Изтичвам в моята стая и лягам в креватчето. Завирам глава във възглавницата, за да не гледам портрета на стената. Там е мама. Това е сватбеният портрет. Мама е с дълга булчинска рокля и бяло венче на главата. А татко в своя черен костюм и папионка ми прилича на бармана от отстрещната механа. Не, че не го обичам, но той е така сдържан, делови и винаги зает. Той никога няма време за мене, винаги има неотложна работа, много ангажименти. Може би и към мама е бил такъв. Не зная, тогава съм била много малка.
Вятърът утихва. Баба усеща моето отсъствие и ме търси. Влиза в стаята ми, но аз се правя на заспала. Тя се доближава до мен, поглежда ме, после взема едно одеяло и ме завива внимателно. За нея така е по-добре, няма да и преча в работата, пък и на децата ими е нужно малко сън, за да дочакат после Новата година, която идва толкова късно, едва в полунощ.
Новата година си представям като мама: мила, хубава и добра. Облечена в дълга бяла рокля, като мамината. След нея вървят джуджетата и придържат края на ролята, за да не се измокри в снега. Защото тя трябва да отиде при всички деца, да ги погали по главичките, да им се порадва, да ги зарадва. Ето я, тя вече идва при мен. Аз чувам нейните тихи стъпки в коридора. После ще открехне вратата на моята стая и … Стискам очички и притихвам в очакване. Дано е тя. Дано, дано, дано. Едно, две, три, четири, пет…
Стаята блесва в ослепителна светлина. Елхичката грее с хиляди свещи, пърхат рой искрици, кръжат като светулчици и изпълват цялата стая, стигат чак до тавана. И тогава идва новата година! Идва не през вратата и не с джуджетата, а просто слиза от стената. Слиза от портрета на мама.
– Добър вечер мамо! Ти ли си Новата година1
Мама мълчи. Виждам как очите и се пълнят със сълзи. Не ме е виждала толкова дълго. Няма да й говоря нищо, само ще я гледам, ще я гледам, ще я гледам цяла нощ.
Ето, тя сяда на моето креватче, избърсва сълзите си, и ми се усмихва, а очите и ме изгарят. Виждали ли сте такива очи! Не, не сте виждали. Само моята майка има такива очи, сини като езера, по детски светли и чисти, пълни с много, много обич. Ритам одеялото, скачам, сядам в скута и и я прегръщам. Целувам очите и, косите и, лицето и. После гушвам главичката си в пазвата и и притихвам. Чувам как бие сърцето и, чувам и моето сърчице. А как искам да чуя гласа и.
– Мамо, кажи ми нещо! Проговори ми!
– Честита Нова година, моя радост, моя мъка. Време е да си вървя…
– Мамо, мамо, мамо! – крещя аз. – Моля ти се, остани още малко! Не си отивай!.. Не си отивай!..
Вратата се отваря с трясък. Баба.
– Какво има, чедо? Защо крещиш така! Хайде, ставай, татко ти си дойде. Ставай да посрещнем Новата година.
Стоя и гледам ту баба, ту към елхата, после обръщам поглед към стената. От там ме гледат светлите очи на мама. Гледам я дълго, дълго, после тихо прошепвам: „Честита Нова година, мамо!” Тихо, толкова тихо, колкото да ме чуе само тя.

Покрай церемонията за връчване символите за „Почетен гражданин на Тополовград” на министър Красимир Вълчев си спомнихме и за един друг носител на това звание, който не можа да си го вземе лично. Става дума за доайена на тополовградската журналистика и писателство Тодор Николов. Така и не можа да си дойде да получи признанието за своя труд и живот в обичания от него Тополовград, а остана завинаги в далечна Германия, при любимите дъщеря и внуци. Да си спомним за него с един негов разказ от книгата му „Огледало за обратно виждане”.

Сакар нюз
От Сакар нюз февруари 2, 2018 08:29
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.