Росен Пурлантов: „В Тополовград съм на вярното място, във вярната си възраст“

Стоян Тонев
От Стоян Тонев юли 22, 2018 17:31

Росен Пурлантов: „В Тополовград съм на вярното място, във вярната си възраст“

Росен Пурланов е играл в театър „Антон Страшимиров” – Разград, ДДТ – Търговище, Естрадно – сатиричен вариететен театър – Габрово, ДТ „Васил Друмев” – Шумен , Драматичен театър „Сава Огнянов” – Русе. За 13 сезона е пресъздал 42 роли.
В Ла Валета – Малтае бил артист, ражисьор, участвал е в постанвки, играни в Сицилия – Палермо, Катания, след това в Швеция, Египет, Дубай, Турция.
Във Варна се е занимавал със собствен бизнес.
В момента преподава преподавам английски език в ОУ „Иван Вазов” в с. Устрем.

Г-н Пурлантов, моля, представете се на нашите читатели?
Роден съм в Пловдив през 1963 г., но съм си кореняк тополовградчанин. Защото самото раждане и няколко месеца след това в Пловдив не променят нищо. Расъл съм, възпитан, обичан и обичащ Тополовград и тополовградчани.
Основно образование съм завършил тук, а след това Английска гимназия в Бургас, заедно със нашия съгражданин Федя Лазаров. След това кандидатствах във ВИТИЗ, но за съжаление първата година не бях приет. Втори път опитах пак там, и като кандидатствах и икономика, но не отидох да следвам, а започнах като стажант актьор в Разградския театър, където изкарах една година, след което Гриша Островски ме взе в задочен клас при него. Завърших и взех висшето си актьорско образование.

В кои други театри играхте, кои са ролите, които няма да забравите и защо напуснахте театъра?
Работих последователно в ДТ „Антон Страшимиров” – Разград, ДДТ – Търговище, Естрадно – сатиричен вариететен театър – Габрово, ДТ „Васил Друмев” – Шумен , Драматичен театър „Сава Огнянов” – Русе.
За 13 сезона изиграх общо 42 роли. Сцената ме среща с талантливи български актьори и всеотдайни колеги – Милко Никодимов, Михайл Михайлов – Стария, Никола Анастасов, Виктория Колева, Емил Бонев, Васил Попилиев. Работил съм с режисьорите Христо Кръчмаров, Румен Велев, Любо Дековски, Гриша Островски и Бойко Богданов.
Нито една от ролите си няма да забравя. В Русе срещнах и друг тополовградски актьор – Илия Деведжиев. Той беше в трупата на Кукления театър, а аз в Драматичния, което не ни попречи да направим доста съвместни изяви.
За да се справим с недоимъка /актьорските заплати по това време вече бяха малки и ги получавахме рядко – на два-три месеца/, работехме по на няколко места. Аз водех предавания в радио „Пристис”, а Илия в конкурентното радио „Темпо”. Често в ефир „летяха” незлобливи каваклийски закачки, кое е по-по, най… Вечер след представление заедно дублирахме филми. Бяхме създали екип и поддържахме студио за дублажи. Така оцелявахме.
През 1998 г. приключих кариерата си в театъра, защото по това време родната българска демокрация нанесе сериозен удар на българския Арт спектър и много хора от театрите и другите изкуства бяха принудени да напуснат. Решението да напусна театъра дойде трудно, но бе категорично.
След поредното забавяне на заплатите, с близо 7 месеца, чашата преля. Имах жена и малка дъщеря, трябваше да мисля за бита.

Как се разви животът Ви след театралния период, как оцелявахте, с какво се занимавахте?
Тръгнах към омразната държава Имигрантия /или чужбина/, за която Окуджава казва: „Жарко обнимала ты, да только не любила…”. Тръгнах за Ню Йорк, но по стечение на обстоятелствата се спрях в Малта – Ла Валета, и реших да остана там, все пак е в Европа, по-близко до България.
Казах си: „Росене, в Америка на всеки ъгъл има по двеста – триста росеновци като тебе, я вземи да опиташ тук”. Прочетох в техния „Таймс” обява за конкурс за актьори в моята възрастова група и го спечелих.
Играх шест месеца и тогава техният асистент –режисьор /там го наричат продуцент/ напусна и собствениците на театъра ми предложиха да заема тази длъжност. Съгласих, взех и семейството си там. След това ме направиха продуцент /разбирай режисьор/ и така изкарах шест години там. През това време изнасяхме постановки и в Сицилия – Палермо, Катания, след това в Швеция, Египет, Дубай, Турция и т.н. След престоя в Малта се върнах в България и се захванах със свой бизнес, със своя фирма, занимавах се с компютри, след това с презентации на една немска фирма за медицински продукти.
След това се срещнахме с мой приятел, съученик от гимназията, който ме покани при него в неговия бизнес – търговия, износ на продукция от маслодайни култури – слънчоглед и рапица. Там навлязох в материята, бизнеса вървеше успешно, но когато надигнахме глави, на някому не се хареса, оказа се, че не сме и политически правилно ориентирани и образно казано ни „цапардосаха”, докараха ни до фалит – отиде всичко, апартаменти във Варна, Бургас, офиси, коли и т.н

Стигнахме май до това: Защо и заради какво се върнахте в Тополовград?
В „Имигрантия” – всичките тези държави и места, които изброих по-горе, изкарах близо 8 години. И битът беше добре, даже много добре. Но влязох в конфликт с душата. Все по-често ме будеше нощем, за да ми изпее „Облаче ле, бяло…”, или ми прожектираше старо българско кино, или ме питаше „как са ваш’те…” или „играе ли ти се…” и т.н. И какво сега? Душа или бит? Ха де…
Като добавим и изброените ми по-горе бизнес начинания и най-вече последствията от тях, остана ми само фамилната къща в Тополовград, точно защото е фамилна. Така че, една от важните причини да се върна в Тополовград е тази, плюс разбира се и любовта към родния град.
И ето как се завърнах под стряхата на бащината къща, която ме приюти, тополовградчани също ми се усмихнаха и не ми трябваше много време за да спра да съжалявам за всичко, което ми се е случило до този момент. Защото вярно, взеха ми всичко, но здрав и прав съм, на никого не дължа нищо.
Така започна вторият ми живот в Тополовград и като ми предложиха да преподавам английски език в ОУ „Иван Вазов” в с. Устрем въобще не се двоумих, защото човек трябва да прави нещо полезно в живота си.

Май и не губихте време, да се включите пълноценно в културния и духовен живот на града и общината. Включихте се в Театъра на комедията „Велко Кънев” и в друг музикален състав към читалището, режисирате, грабнахте и китарата и няма време за мрачни мисли или самосъжаление за минали неща.
Аз не съм такава порода човек да се затворя и да започна да се само съжалявам. Няма време в този живот за оплакване, самосъжаление и т.н. Колкото – толкова.
Стана ми приятно, когато се прибрах и започнах да се срещам с хора, които се занимават и разбират от култура. Съвпаднаха идеи и разбирания, желание да сме заедно с театралната трупа, с читалищните дейци.
Въобще, приятно е, в родния град е винаги приятно, пък да не говорим за хора, които аз помня от малък – Трифон Ламбов, Вълчо Янев, Митко Куманов. Връщайки се тук, се запознах и с един набор и съученик, с който не сме били толкова близки, но сега вече сме приятели – Николай Дялков. С него се запознах чрез поетите и местните и с по-широк национален кръг. Преди няколко дни даже бяхме на хижа „Узана” на национални четения.
По стихове на Ники направихме песни, включихме и един друг талантлив колега – Митака /Димитър Тодоров/, направихме си едно трио и хората ни канят, участваме като “Поетически спектакъл”, поднесен под малко по-друга форма, не да ги четем и изпълняваме само, а да вкарваме скечове и други неща, за да стане по-разнообразно.
Да, приятно е, хубаво е да съм в Тополовград и да работя с тези хора и за хората от града.

Наскоро Литературния клуб „Илко Карайчев” към читалище „Св. Св. Кирил и Методий 1894” представи новата поетична книга на Геновева Диманова „Любов на жена”. Това е една съвсем нова, нетрадиционна и много интересна проява под формата на моноспектакъл на авторката под Ваша режисура. Бихте ли се наели да направите още такива постановки с други местни автори?
За моноспектакъла. Първо, това, което пожелах и Геновева прие, беше да се предложи друга сценична форма на една поезия, която си има своите читатели и почитатели.
Второ, търсихме театрална елементика, съчетана с поезия върху музикална основа, с повече метафора, с повече провокации към зрителя.

Трето, тя се справи добре. Това, което ни липсваше, беше широтата и дълбочината, нещо, което ежедневието на една малка зала, нямаше как да ни предостави. Нямаше я магията на сцената. Имам намерение и замисъл да режисирам и направя спектакъл по поезията на Николай Дялков, като той няма да е под формата на моноспектакъл. Говорил съм с актьори от нашата трупа – Таня и Стамо Стамови, Митко Куманов, да е жив и здрав, за да може да участва, със самия Ники Дялков, с Митко Тодоров.
Те имат своите характеристики за героите, които ще изпълнят на сцената, повечето от образите ще бъдат с пантомимно пластически задачи и разбира се със слово и поетическо слово на фона на музикално оформление. Всичко това ще го сложим на сцена, надявам се всичко да се случи някъде през октомври месец, тази година.

Правите ли разлика между любителски /самодеен/ и професионален театър? Може ли едното без другото? И още нещо, бихте ли се наели, ако някога се наложи, да направите постановка на Тополовградския театър?
Всичко започва от самодейността. Това няма как да се отрече. Всеки актьор, или почти всеки, е започнал като самодеец. Аз започнах в кръжока на Симеон Димитров в „Дом на учителя” в Бургас.
Няма любителски, няма професионален, за мен всичко е театър – по-добър или малко по-не добър, това оценява публиката.
Що се отнася до нашия театър, дори и не ми се ще да си представя такава ситуация, защото много харесвам, уважавам и съм страшно респектиран от моженето на Въльо. От опита, от идеята, която носи в себе си, нашият чудесен режисьор.
Разбира се, че бих помогнал, но аз се надявам, поне в близките десет години напред, това да не се налага. Иначе с удоволствие като актьор бих се включил във всяка бъдеща постановка на Театъра на комедията „Велко Кънев”.

Преди няколко години, когато Вие още не бяхте се върнали тук, стана дума веднъж от Трифон Ламбов за една Ваша роля в Разградския театър, трактовката на която силно е впечатлила режисьора. Бихте ли ни разказали за този случай?
Играем „Младоженецът” – една известна българска комедия, постановка на Георги Попов в театъра в Разград.
Същата тази постановка аз съм я гледал като малък в Тополовград, когато Вълчо Стаматов бе почнал да режисира, играейки. Ролята беше от тези, които наричаме „кабърчета” или поддържаща роля, както още им казват. Ролята, макар и малка, бе много добре изиграна от Трифон Ламбов – Барабанчика, както беше по пиеса.
Той я играеше с две характерности – едната беше с една широка, зъбата, сърцата усмивка, каквато само той носи, а другата беше със заекване, дето обаче не притесняваше публиката, ами беше много комедиен елемент /тук Росен демонстрира заекването/. И аз очевидно съм бил силно впечатлен и съм я запомнил тази роля.
Идва Георги Попов в Разградския театър и прави тази пиеса и ми разпределя тази роля. С нея в един от тогавашните театрални фестивали взех първа награда за поддържаща роля и като ме питаха, как ми е хрумнало да направя образа по този начин, да оцветя ролята така, аз им казах, че имам добри учители, самодейци от Тополовград. Тази история е абсолютно вярна.

Живели сте на толкова много места по света. Има ли опасност да Ви омръзне в Тополовград и пак да поемете някъде по това глобално село, наречено Земно кълбо?
Нищо не се знае в живота, но нито ми е омръзнало, нито смятам, че ще ми омръзне, доскучае или дотегне в Тополовград.
Сутрин, като тръгна от къщи до автогарата и срещам хора, с които си казваме: добро утро или добър ден, или здравей, как си и хубав ден, някак ти става светло и хубаво.
Това не може да се случи в големия град. Там динамиката е друга, друг е манталитетът, настроението и т.н. Докато тука е кеф, винаги можеш да размениш дума, да си направиш разговора, да ти стане хубаво.
Не ми е нито скучно, нито неприятно, имам усещането, че съм на вярното си място, във вярната си възраст и се чувствам просто добре.

 

Стоян Тонев
От Стоян Тонев юли 22, 2018 17:31
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.