Ретро разходка по главната търговска улица на Симеоновград

Сакар нюз
От Сакар нюз август 27, 2020 08:01

Ретро разходка по главната търговска улица на Симеоновград

Акценти

  • Регионален вестник, # 29/913 година XVII, 24 - 30 юли 2020 г. излиза всеки петък в общините: Харманли, Тополовград, Симеоновград, Любимец, Свиленград, Ивайловград, Маджарово

Свързани публикации

Васил Станев

Искам да се върна много години назад във времето, за да се разходим заедно по старата централна търговска улица, която все още носи името „Търговска“.
Нека с малко фантазия и въображение този, който чете тези редове, да си представи каква е била и какви дюкяни са били подредени на нея.
И така, ако се спра на сега съществуващото Кръгово до „Викторито“ и се обърна на запад, ще видя на ъгъла бяла едноетажна, не много голяма къща, с големи прозорци и дантелени пердета. Градинката е с най-различни пъстри цветя – рози, хризантеми и др. За да стане по-ясно на читателя, сега там е западният край на Пощата. До бялата къща се намират складовете за яйца на търговеца от еврейски произход, на когото, за съжаление, съм забравил името. Помня името на единият от двамата му сина, казваше се Моис.
Малко по-вдясно в улицата, която още съществува, се намираше часовникарското ателие на бай Желязко. Да почнем отдолу на ъгъла до Кръговото. Сега е паркче на хотел-ресторант „Марица“. Там на ъгъла се намираше единственият по онова време хотел в нашия град. Ето такъв спомен съм запазил от ония далечни години.
Един ден на път за училище, човекът който стоеше пред хотела, ме отдели от групичката деца с думите:
– Хей, момче, ела насам, ти ли си синът на Георги от Злати дол?
Спрях учуден и поклатих глава за „да“. Как така позна кой съм, като за пръв път го виждам.
– Знам, че ще ме попиташ как така познах. Ами ти единствен от групичката ме поздрави. Ела с мен, не се страхувай!
Влязохме в не голяма стая, нещо като канцелария – сега офис.
– Виж какво, моето момче. Трябва ми добро момче, което да носи едно пликче в полицейското управление.
После разбрах какво пише в него – колко и какви хора са нощували в хотела.
– Затова те повиках. Нещо повече. Ще ти давам всяка сутрин по левче за тази, така наречена „работа“. Какво ще кажеш?
Нямах време за мислене и казах „да“. Викам си, ще имам левчета за милинка и блокчета с боички. Изскочих с радостно чувство от хотела на път за полицията.
Но да продължим разходката. На мястото на сега съществуващото паркче на ресторант „Марица“, тогава имаше подредени няколко дюкянчета, между които и шивачница. На ъгъла беше магазинът за платове на братя Господинови, който беше на калкан. Навътре от него, на високото беше кацнала къщата на Христос, когото в града всички знаеха по прякор „Сузи“. На завоя, на истинската вече търговска улица от лявата й страна беше кръчмата на „Дълбок зимник“.
Надничал съм от отворената врата в кръчмата – доста тъмна с единствените край пътя прозорци. Вътре има много маси без покривки. На тавана мъждука през целия ден единствената прашна електрическа крушка. Малко по-нагоре, на същия ред на улицата, беше дюкянът на бай Жеко. Той беше едър, русоляв, полуселянин, полугражданин, защото беше с шаячен прав панталон, завит в кръста с черен пояс, препасан с престилка.
В магазина се продаваше фасул, ориз, брашно, сол, олио, шарлан, газ. Имаше бонбони, шоколади, вафли. До дюкяна на бай Жеко имаше фурна. Там се печаха гювечи, милинки, гевреци. Освен това се месеше и печеше хляб.
По-нагоре, на същата страна до края на сега съществуващия хотел-ресторант „Марица“, на ъгъла, беше клубът на футболния отбор „Христо Ботев“. Там се събираха много млади хора. Играеха на билярд и моникс. Често се спирах след училище да гледам тези, които играят.
На другия ъгъл, там от където почва кино „Констанция“, имаше голяма обущарница, в която се изработваха нови обувки и се ремонтираха стари. Нагоре, на същия ред, имаше няколко малки дюкянчета, между които и това на бащата на моя съученик Колю Динчев, който се пъчеше пред децата зад тезгяха и го раздаваше търговец. По-нагоре, на страната на киното, там където сега се намира фонтанчето – „шедьовър“ на г-жа Бузукова. На самия ъгъл имаше голяма просторна сладкарница, заредена с различни лакомства: баклави, торти, пасти, боза. Много често ние децата сядахме да се почерпим. От уличката нагоре започва паркчето на читалище „Развитие“, а тогава и кино.
Да се преместим сега от дясната страна на централната търговска улица. Там, където сега е пенсионерският клуб „Златна есен“, беше печатницата на Йосиф Колев.
Един ден, връщайки се от училище, видях, че вратата на печатницата, която винаги беше затворена, сега беше открехната. Прикривайки се, спрях да погледам какво правят вътре и каква е тази машина, която трака. Човекът вътре ме видя и за моя изненада ме повика. Обърнах се да се уверя, че се отнася за мен. Като се уверих, че зад мен няма никой, влязох. Свалих си фуражката и поздравих.
– Чий син си, момче?
– Ами от Злати дол съм – гаралийче.
– Аз познавам много хора от там, чий син си?
– На Георги Василев – Ковача. Така го знаят там.
– Е, познавам го. Друг път виждал ли си как се раждат книжките?
Поклатих отрицателно глава.
– Обичаш ли да четеш?
Този път врътнах главицата си за „да“, но усетих, че лицето ми пламна, защото излъгах. Наведох очи. Обичам да рисувам и да играя.
– Добре, добре. Не се притеснявай, само попитах. Разбира се, че ще си играеш, нали сте деца.
Човекът ме погледна с мекия си поглед, без всякакъв укор и продължи – но трябва и да четеш, моето момче. Защото, както се казва пак в книжките – Те, книжките са „прозорец към света“. Постоях още малко. Гледах как се прехвърлят напечатаните и на тяхно място идват белите ненапечатани листове.
Излязох щастлив, но засрамен, че излъгах този добър човек.

Малко по-нагоре, на същия ред, на ъгъла беше магазина на Гецов – магазин за радиоапарати и радиограмофони. Там се продаваха и грамофони, които се навиват на ръка. Собственикът ходеше с кафяво бомбе, жилетка с джобен часовник и сребърно синджирче, което излизаше от джоба му.
На горния ъгъл беше единствената аптека в града, в която след това беше настанена пощата. Аптеката беше с големи прозорци, светла и просторна. Вътре с много рафтове и витрини, на които бяха подредени опаковки и шишенца с лекарства. Ето какво ме впечатли тогава, стоейки пред аптеката. Стоях отвън и наблюдавах жената вътре, която работеше на касата. А тя (касата) беше голяма, позлатена, с орел, кацнал с разперени крила, и той позлатен. Жената завърташе ръчката и чекмеджето се отваряше само. Като завърти обратно се прибираше. Собственикът беше със златни очила и бяла снежна манта – престилка, който обслужваше чакащите за лекарства хора.
По-нагоре на същия ред беше фото „Луна“ на бай Крум. От западната страна на киното – сега читалище „Развитие“, в уличката беше военното комендантство на полка. Сградата беше на два етажа, с много стаи и дълга сайвана. По-навътре в уличката беше ковачницата на бай Митю, по прякор Циганчето. Той беше приятел и побратим на баща ми.
Не мога да подмина и няколкото колички с така наречената подвижна търговия, подредени на улицата пред киното, които предлагат семки, фъстъци, леблебия, слънчоглед, сусамки, вафли и други залъгалки. Всъщност и те бяха част от колорита на главната ни търговска улица.
На ъгъла на страната на читалището имаше голяма просторна сладкарница с най-различни вкусотии. Там с удоволствие си хапвахме парче торта с боза или лимонада, докато чакахме да влезнем на кино. Отсреща, от дясната страна на улицата, имаше златарско ателие на бащата на близнаците Иван и Митко. По-нагоре имаше бръснарница. На ъгъла на същия ред беше магазин за платове на „Братя Мазгалови“, сега магазин за месо. Старият съвет също беше магазин за платове. На срещуположната дясна страна, на ъгъла беше рентгенът на д-р Митю Тенев, който със сигурност е спасявал доста животи.
На отсрещния ляв ъгъл имаше също магазин за платове, сега книжарничка, по-нагоре малки дюкянчета за домашни потреби – кофи, лейки, метли, тенджери, въжета. Имаше и дюкян за прежди. На десния ъгъл, сега железарски магазин, беше голямата книжарница на бай Манол Сербезов. Почти всеки ден ходех в книжарницата. Освен учебници и тетрадки, блокчета и цветни моливи, в книжарницата се продаваха и ученически чанти. Аз ходех на училище с торбичка.
По-нагоре, в ляво на шосето, беше прогимназията, по-късно с името „Георчо Куроджиев“. На челната югоизточна страна на училището се намираше единствената банка в града.
Срещу училището в дясно се намираше полицейското управление – ниска сграда с много стаи. От там нагоре беше площадът, където ставаше есенният панаир и петъчният седмичен пазар. Не си спомням тогава на площада да имаше паметник. На горната страна на площада имаше кръчма, в която е идвал Васил Левски.
На челната страна на училището са залепени магазините на аптекарката Лиляна Медникарова. Един от магазините беше за дрехи – конфекция. Собственик беше Темников – белогвардейски офицер, заселил се в нашия град.
Ето това са детските ми спомени за главната търговска улица, по която са се разминавали хора, някои от които придружени от своя вечен спътник – магаренцето, оседлано със самар и преметнати дисаги.
Всеки, който чете тези редове, с малко повече въображение и фантазия ще си представи как е изглеждала някогашната ни търговска главна улица.
Със сигурност съм пропуснал някои от малките дюкянчета, за което моля да бъда извинен.
22 ноември 2017 г. край

Сакар нюз
От Сакар нюз август 27, 2020 08:01
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.