Постни лица, уплашени очи, виновни погледи – това ли са православните?

Жанета Дановска
От Жанета Дановска януари 11, 2018 07:22

Постни лица, уплашени очи, виновни погледи – това ли са православните?

Акценти

  • Често наричат тези баби “белите забрадки”, спасили църквата
  • Въпреки всичко в годините на гонения точно тези смели жени продължаваха да ходят на църква и със своите дребни монетки не позволиха храмовете да овехтеят и да се затворят.

Свързани публикации

Архимандрит Сава Мажуко

– Добра и весела!

– Значи – добра и весела?

– Да. Именно.

Разговарям с младеж с големи очи, невероятно къдрав и усмихнат. Току-що се е завърнал от Италия с твърдото намерение да се ожени. Добро желание. Правилно. Щом си на 25 и си изпълнен с решимост да направиш този свят по-щастлив, кой ще посмее да ти опонира?

– Ще имаме голям дом и много деца. Ще ги уча да плуват. Ще ходим на походи и ще се спускаме с лодка по реките… Трябва да купя лодка. И да се оженя.

Познавам този младеж от малък. Мой бивш ученик. Талантлив. Грижовен. Вярващ. Все още не си е намерил съпруга, но знае, че тя трябва да бъде добра и весела.

Обаче има и едно условие – да не бъде православна. Не трябва да ходи на църква. Желателно е въобще да не е от религиозно семейство.

Недоумявам:

– Но ти израсна в църквата. Ти обичаш службите, празниците, спазваш постите, изповядваш се… А жена ти ще бъде от друг свят.

– Точно така. Ако тя ще е една от нашите православни, аз просто ще умра. Нужно ми е само едно – да е добра и весела. А къде сте видели такива сред нашите?

Момчето ме озадачи, но… лошото е, че е право! Мога да се сетя за добри християнки, но весели? А какво значи весели? Жизнерадостни! Не само християнки, но и християни, които се радват, че живеят.

Жизнерадостният човек е щастлив само от факта, че е жив, съществува, диша, ходи. Това е съвсем нормално и естествено чувство. Хубаво е да си жив! На живия всичко му е наред!

В паметта ми възкръсват детски спомени. Когато бях на десет, мама се върна от Армения с няколко чанти подаръци. Аз получих бели маратонки. Такива едни меки, въздушни, просто вълшебни. С тях не бягаш, а летиш. Ето, аз летя над къщите и дворовете, прелитам от планета на планета, смеейки се и радвайки се, че съм жив. Нося се високо над света, оставяйки на земята бяла весела следа. И моето щастие е в това, че ми е весело да тичам с белите маратонки. Повече нищо не ми е нужно и животът е прекрасен!

След няколко години прочетох в светеца-вълшебник Рей Бредбъри за същите бели обувки, с които е летял над земята 12-годишният Дъглас Сполдинг, главният герой във “Вино от глухарчета”, направил същото важно откритие – Жив съм!

На вярващия човек тази интуиция трябва да бъде особено близка. Та нали и Христос е определил Своята мисия с простата и мъдра фраза:“Аз дойдох, за да имат живот, и да имат в изобилие” (Йоан 10:10). Логично е след тези думи да очакваме, че учениците Христови са хора, които обичат живота и изпитват радост, и то в излишък; че им харесва да живеят и са благодарни на Бога за това, че са живи.

– Отче, вие какво, в църква ли не влизате? Огледайте се наоколо – само постни лица, уплашени и виновни погледи, като че ли са се събрали всички депресирани от града и околностите? Те ли са живи? Те ли се радват на живота и се обръщат към “Подателя на живот”? Тук ли животът кипи и е в излишък? Наплашени, комплексирани, вечно страхуващи се да не нарушат, да не отстъпят, бързащи на изповед след като са изяли една пирожка в повече, или са погледнали с копнеж парчето торта, неприемащи нищо ново, бягащи от въпросите, от риска, без който животът е постен и скучен.

– Почакайте. Ние, православните, сме прилични хора, има и нормални сред нас…

– Вие го казахте…

– Имах предвид, че и известни политици се обръщат към вярата, и артисти, и спортисти. Твърде известни личности – ярки, творчески…

– Моля Ви, по-скоро такива като тях просто ги търпят. В идеалния случай те трябва да достигнат до единствено правилното решение: да постъпят в манастир, да се отрекат от всичко светско, дори и от това, от което очите им греят и което обичат да правят.

-Ще кажете…

–Нима е възможно православният спортист с огромно удоволствие и радост да прави това, което прави? Не е ли греховна неговата радост? Нима при православния актьор не настъпва раздвоение на личността, защото неговата професия е просто търпима по силата на някакви исторически обусловени обстоятелства и мисионерски стратегии? Ако погледът на учения или бизнесмена грее от откритието или добре свършената работа, нима няма да ги осъдите? Няма ли да започне да се оглежда като крадец православният, който обича да пътешества, да узнава нови неща, да усвоява необичайни професии, да снима филми, да строи язовири или да лети в космоса? Какво ще прави в космоса? Трябва да се моли на Бога, да се разкайва, а вие ни призовавате да се съобразява със света, да се радва на тленното и преходното?

Съществува известна доза истина във всичко това. Заявявам го най-отговорно като свещеник. Свидетелствам. Сред вярващите има немалко депресирани. Причините са много и, за съжаление, не са само лични. Атмосферата на приетия образ на благочестие, стилът и канонът на поведение на православните, негласно приет в църквата, водят до неочаквани последствия. Хората се променят. И нека сме честни – не винаги към по-добро.

Забелязва се едно копиране на определен модел на поведение, както в разрешаването на проблеми, така и в различните творчески процеси. Момчето копира бащата, учителя, треньора. Момиченцата копират майките си или популярните си приятелки. Идвайки в църквата, ние също несъзнателно започваме да копираме. Но веднага възниква въпроса – а кои са учителите ни?

Винаги с благодарност си спомням за онези бабки, които бяха мои наставници, когато за пръв път влязох в храма. Бягах от училище, за да помогна нещо преди служба, да почистя преди празник. А те ми разказваха за светиите и старците, изваждаха от сандъците останки от църковни дореволюционни книги. За мен това беше събитие, да мога да държа в ръцете си книги-мъченици! Те бяха светици и ние имаме дълг пред тях.

Често наричат тези баби “белите забрадки”, спасили църквата. Въпреки всичко в годините на гонения точно тези смели жени продължаваха да ходят на църква и със своите дребни монетки не позволиха храмовете да овехтеят и да се затворят.

Обаче трябва да признаем един прост и обективен факт, произтичащ от логиката на развитие на културата: излишъкът на този тип православие създаде и определен тип благочестие, узрял и наложил се до някаква мраморна непоколебимост именно в съветския период.

Забелязали ли сте, че мъж, който започва редовно да ходи на църква се превръща в „женчо“? Някои си пускат дълги коси, отпускат тялото си, стават вяли и нерешителни, сълзливо-сантиментални. Те копират тези, които са наоколо, приемайки типа женско, даже старческо благочестие за единствено верния път за въцърковяване.

Лично аз съм убеден, че преди революцията е съществувал и мъжки тип благочестие, днес и той се формира, въпреки онова “изконно женско в руската душа”, за което е писал философът.

Струва ми се, че тези типове благочестие, напълно законни и религиозно оправдани, биха могли да бъдат и повече. Днес ни учудва търпимото отношение на дореволюционното духовенство към тютюнопушенето. Свещениците са пушели, а някои пушат и днес. Не ме разбирайте погрешно, аз изобщо не призовавам да възродим този “старинен” обичай – аз не пуша и не съветвам никого да го прави. Просто обърнете внимание каква трансформация е претърпяло отношението към пушенето във времената на женското православие.

Какво излиза? Че този тип православно благочестие е порочен, трябва да бъде порицан, забранен и разобличен? Защо ни е такава категоричност? Всекиму – своето. Пътищата за реализация на своето православно упование са твърде много и всеки път е личен, особен, неповторим. Единствено ни е нужно да го съгласуваме със Светото Писание и да не се самозалъгваме, търсейки си учители и учения по прищявка, която ласкае слуха ни и оправдава страстите ни.

Ако ви подхожда такъв стил благочестие, кой може да ви упрекне? Ако то съответства на вашия темперамент, възпитание, ако ви е уютно и спокойно, чудесно, мога само да се радвам за вас. Но помнете, че вашият стил на православен живот не е единствен и не на всички подхожда “този размер”. Има хора, които се задъхват в него, просто защото не са мълчаливи интроверти и не изпитват възторг, когато четат акатисти. Те имат свой път и своя мярка.

Ние не се радваме на живота, а влачим “своето православие”, както бурлаците – каишите си. Колко православни попадат в плен на пиянството, разгула, наркотиците, защото не са намерили мярката си и са се опитвали да носят чужди дрехи. Най-голямото щастие за тях би било да се събудят един ден и да разберат, че никой не изисква от тях да теглят този каиш. Господ не иска това от тях и не е нужно да се давят във водка или да си отиват от църквата, за да намерят радостта от живота, тя е тук, пред очите на Бога. Нужно е само спокойствие, нужно е да се опитат да бъдат себе си, такива каквито Господ ги е създал – свети, добри и весели.

Помните ли историята на пророк Давид? Малкото овчарче донесло на братята си обяд в лагера на израилските войски. От полето на битката долитали неистовите крясъци на великана Голиат. Той предизвиквал на бой някого от тези дребосъци (които смятали себе си за войни). Няколко дни никой не се осмелявал да излезе срещу него. Момчето предложило на царя да го пусне, защото знае слабото място на великана. Царят го облякъл с воински доспехи, сдържайки горчивия си смях, толкова непохватно било момчето с този щит и шлем.

Така е правилно – воинът влиза в битка с доспехи, а как иначе? Но Давид се осмелил да наруши правилата и може би именно тази решимост го е направила Давид. Знаем какво е станало по-нататък, едно ловко движение по правилна траектория и попадение в най-слабото място на великана – главата.

Всеки от нас има своя мярка и свой стил. Но това не значи, че всеки трябва да има свое православие. Не преигравайте. Нека четем и слушаме внимателно, като се стараем да разберем събеседника. Онези, които със своята неистова критика обиждат бабките, и онези, които смятат техния стил за спасение за единствено верен, често спорят с еднаква категоричност.

Можете да си направите грешен извод от моите думи. Като че ли остана да кажа, че християнинът е длъжен да бъде радостен ентусиаст, общителен на всяка цена, безкрайно активен и предприемчив?

Тук най-страшната дума е “длъжен”. Ние нямаме такива задължения, защото всеки от нас има свой ритъм и стил на живот, уникален и неповторим, без предписания отвън, избиран лично по пътя на пробите и грешките. Просто стилът на живот на православния не може веднъж завинаги да бъде унифициран и предписан за всеки един без изключение.

Не трябва да казваме: ето това е православно облекло, това е православна музика, кино, спорт, храни, книги, и не може да има други, освен тях. Кой ги е определил? Кой притежава този безценен дар да бъде безгрешен?

А ако около нас няма човек, от когото можем да почерпим опит, но по своя размер? Нека не се страхуваме да копираме външни хора, дори нецърковни или атеисти – сред тях има достатъчно порядъчни, а кой знае, може би и светци.

Един от любимите ми писатели е Борис Житков – човек с невероятна жажда за живот. Бил е астроном, химик, пиротехник, моряк, геолог, дърводелец, революционер, дресьор, дипломат, търговец, педагог. И всичко това му е харесвало, а то не е всичко. Бил е балетмайстор и цигулар. На 32 години е написал първия си разказ и не се е спирал през целия си живот.

Той е споделял с Лидия Чуковская, че ляга да спи с желанието по-бързо да се събуди, за да види, узнае и преживее повече и повече: “Като в детството – донесли са ми цял кашон с играчки, но мога да го отворя едва утре”. Защо да не може да ни бъде учител? Колко вярващи могат да се подпишат под тези красиви думи? Според мен това е много правилно настроение, много вярно отношение към живота!

Православният може да бъде не само монах и свещеник, диригент на църковен хор или клисар, но и политик, спортист, успешен актьор, който харесва това, което прави без каквито и да са угризения на съвестта.

Сред нашите светци преобладават монаси и епископи, но на практика пред Божиите очи земята е родила толкова светии, че нито един календар не може да ги побере. Смятам, че сред тези, които притежават таланта на неуморимия пътешественик, предприемача, създаващ нови работни места, учения, влюбен в науката, педагога, учещ децата на бокс или футбол, професора, заразяващ студентите си с хазарт към четенето и откривателството, актьора, утешаващ хиляди хора със своята игра, има истински светци.

Защото преди всичко светецът е благодарен човек, а най-очевидният признак на благодарното сърце е любовта към живота.

Затова и Господ ни е създал, за да живеем и да се радваме. Когато си жив всичко наоколо е хубаво. Хубаво е да бъдеш и да живееш. А какво можем ние да въздадем на Бога за този дар? Той от нас не иска нищо, единствено и само да живеем и да не убиваме с грехове и глупост този радостен възторг и жажда за живот.

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

Публикувано в pravoslavie.bg

Източник: http://www.pravmir.ru/postnyie-litsa-ispugannyie-glaza-vinovatyie-vzglyadyi-eto-pravoslavnyie/

Жанета Дановска
От Жанета Дановска януари 11, 2018 07:22
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.