Нещастната любов – романтика или преследване?

Жанета Дановска
От Жанета Дановска септември 19, 2018 19:22

Нещастната любов – романтика или преследване?

Акценти

  • В историята на Куприн за влюбения чиновник има сериозни психологически проблеми, които го довеждат до самоубийство. А нещастната любов — задължително към омъжена жена е само симптом на това нарушение. И то може да приеме и много по-малко «романтични» форми.

Свързани публикации

Дария Косинцева | превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

По традиция наричаме нещастната любов романтична. Влюбеният е страдалец. «Възлюбената», останала равнодушна към особено страстната любов, се възприема като безсърдечно чудовище: Как е възможно да не отговаря на такива изпепеляващи чувства? В класическия разказ «Гранатовата гривна» Александър Куприн описва всичко точна така.

Княгиня Вера Николаевна Шеина получава от свой анонимен поклонник гривна. Като омъжена жена, тя смята, че няма право да приема подаръци от чужди мъже. Нейният брат намира подателя на гривната — тихия чиновник Желтков. Оказва се, че тайният обожател я е виждал само веднъж и то отдалече, което не му пречи да се влюби и няколко пъти в годината да и пише проникновени писма.

Според мен, нормална омъжена жена реагира нормално — не приема подаръци от непознати мъже. Но тук между редовете четем: Ах, тези коравосърдечни дами, как не разбират искрената любов. Невинният чиновник, обичащ искрено и безответно единствено си позволява да пише писма на любимата и да изпраща подаръци (които тя, забележете, си позволява да върне).

Братът и съпругът на княгинята решават да се срещнат с досадния поклонник, пристигат в дома му и му връщат гривната. Братът намеква, че е готов да сигнализира властта за да прекрати преследването. Желтков иска разрешение да позвъни на княгинята. По телефона тя казва на Желтков, че ако той не съществуваше, тя би била по-спокойна. След разговора Желтков слуша соната на Бетовен, носи гривната на хазяйката си и я моли да я закачи на иконата на Божията Майка. Затваря се в стаята и се самоубива. Без любовта на княгинята няма живот за него.

Веднага ще кажете: Ето, коравосърдечните доведоха човека до самоубийство! Умря от нещастна любов. А княгинята трябваше веднага да изостави съпруга си и да избяга с Желтков. Нищо, авторът ще осъди морално княгинята.

Разбирайки за трагедията, княгинята отива при него за да види поне веднъж човека, който толкова години я е обичал. След като се връща в къщи моли пианистката да изсвири нещо, без да се съмнява, че ще изсвири именно онази част от сонатата, за която пише в писмата Желтков (о романтика, о единство на душите!). Слушайки музиката, Вера Николаевна се притиска до ствола на една акация и плаче. Тя разбира, че тази любов, за която мечтае всяка жена, е преминала без да я докосне.

«С отскок ще скоча от скалата, бях тук, но вече не. Когато узнаеш, тогава ще разбереш кого си изгубила…». Прави чест на лидера на групата «Крал и Шут», че неговата песен е изпълнена с мрачна ирония, а текстът на Куприн е пропит от висок патос и съчувствие към нещастния влюбен от началото до края.

На Запад днес открито говорят за сталкинг — преследване от влюбените на своите обекти. Пишат се книги, снимат се филми, жертвите на сталкинга получават юридическя защита, издават се ограничителни заповеди.

Но ние и до ден днешен приемаме «нещастната любов» чрез същата оценъчна матрица, в която я описва Куприн: влюбеният ИМА ПРАВО да прави това, което неговата възлюбена не иска — да пише, да изпраща цветя и подаръци, да я причаква на улицата. Да го прави със седмици, месеци и години, даже когато го игнорират или директно му заявяват «не». Аз обичам, значи и тя е ДЛЪЖНА да ме заобича. Аз искам – значи трябва да го постигна! Силата на моето чувство МИ ДАВА ПРАВО да нарушавам «границите на приличието» (а на практика естествените граници на другия), помитайки всичко по пътя си. Често си мисля: да не би точно тези представи да служат за основа на така наречената «култура на изнасилването»? Не мога да овладея страстите и всички съчувствено кимат, какво толкова, защо не му се отдаде? От тази позиция се формира чувството за вина у жертвите на преследване: Виж колко силно те обича, защо не отговаряш на чувствата му?

Днес аз чета историята на Куприн за влюбения чиновник съвсем иначе. Героят явно има сериозни психологически проблеми, които го довеждат до самоубийство. А нещастната любов — задължително към омъжена жена е само симптом на това нарушение. И то може да приеме и много по-малко «романтични» форми.

Често тези, които започват с бурна страст и признания, не получавайки взаимност, преминават към заплахи и обиди. Тогава тази «любов» показва своето истинско лице. Това е онзи случай, когато от любовта до омразата има само една крачка, при това «влюбеният» я прекрачва по десет пъти на ден. «Обичам» и «ненавиждам» стават съвършено неразличими. На този стадий вече е очевидно, че «възлюбената» — е просто обект. Искам тази вещ, дай! Не даваш?! Ах ти… В тежки психиатрични случаи хората убиват не само себе си, но и «любимата». Но даже тогава околните продължават да твърдят, че това е красиво и въобще «тя също малко е виновна». А може би, даже много виновна!

Вторият сценарий на такава история се развива когато «преследваната» се съгласява. Героинята във финала на «Рубинената гривна» мечтае: ако тя, пренебрегвайки предразсъдъците беше напуснала съпруга си, тогава щеше да изпита «истинската любов, за която мечтае всяка жена». Тя искрено вярва, че мъжът, който я е видял веднъж и то отдалече я обича истински! Но за нас е очевидно, че героят обича измисления образ на недостъпната княгиня, а не самата нея. В живота такива истории имат съвсем друг край.

Който е търсил напрегнато недостъпния обект, бързо губи интерес, когато той става близък и свой. Обожественият и далечен образ изведнъж се превръща в обикновена жена. Любовта-поклонение изстива. Този, който до вчера е спал на постелката пред пътната врата, днес е равнодушен и хладен. «Нещастният влюбен» просто не е способен на щастлива любов. Неговите чувства обезателно са свързани със страдание, с достижения, със съперничество. Щом това го няма, «любовта» за него губи смисъл и той си отива. А ако остане, то често сам си измисля съперници, измъчвайки възлюбената от ревност, а понякога повтаряйки сценария на Отело. Страстите трябва да горят, а враждата е отличен способ за разпалване. Струва ми се, че знаменитото «бие — значи обича» произлиза оттук.

Ако се върнем към литературните сюжети, то характера на такава любов отлично разкрива Чехов в разказа «Трагик». Дъщеря на търговец бяга от къщи с безумно влюбен в нея актьор. Възмутеният баща пише, че тя е избягала «с глупав безделник, без опредено занятие», а дъщерята отговаря: «Татко, той ме бие! Прости ни! Изпрати ни пари!». Ето ви романтика в чист вид.

Философът Рене Жирар, анализирайки романа на Достоевски „Играчът на рулетка“ пише, че преданата, дълга и «неравна» безответна любов не е истинско чувство, а чувство за господство и подчинение.

Героят е учител в семейството на руски генерал, намиращо се на немски курорт. Той изпитва несподелена страст към дъщерята на генерала Полина, която се отнася към него с презрително равнодушие. Именно осъзнавайки, че за момичето той е никой, за него тя е всичко. В нея се обединяват целта и препятствието, желаният обект и съперникът стават едно цяло. «Струва ми се, — отбелязва учителят, — че тя досега се държеше с мен като онази древна императрица, която започнала да се съблича пред роба си, забравяйки, че е човек. Да, тя много пъти не ме смяташе за човек…». Зад непристъпността на Полина учителят вижда удовлетворената гордост, към която той отчаяно се стреми да се приближи и на която жадува да се оподоби. Но ситуацията се променя, когато веднъж Полина идва в стаята му и безцеремонно му се предлага. Край с раболепното отношение, учителят напуска Полина и бърза към казиното, където за една нощ проиграва цяло състояние. На следващото утро той даже не се опитва да се върне при своята възлюбена. Френска проститутка, дразнеща го до смърт преди, го води в Париж и харчи всичките му пари. След като се е оказала уязвима, Полина е изгубила своето очарование в очите на учителя. Императрицата става робиня, а той господар.

Между другото, Рене Жирар е известен със своята теория за жертвоприношението. Обожествяването и принасянето в жертва са части от един процес. Ако проектираме това върху личните отношения, то днешната «богиня» утре по естествен начин се превръща в «жертва». Днес «приятно» нарушават нашите граници с писма и подаръци, а утре милите ухажвания се превъръщат в оскърбления и побои.

Когато гледам съветски филми, то често забелязвам следното. «Нормалният» сценарий на кокетството едва ли не задължително включва нарушаване на границите и се изобразява като «жената бяга, мъжът я гони». Тя казва „не“, а той настоява. Тя се крие, а той я прегръща и целува. Ау, колко красиво! Адреналин! Тя възмутено се дърпа – става още по-интересно!

Смятам, че именно затова ние не разбираме понятието за харасмент, а мъжете и жените се възмущават: ето, вече мъжът не може да докосне жената. Народът е възмутен: как да ухажваме сега, как да строим отношения? Защото друг сценарий в главите на много от нас няма — само онзи, пещерния. Вижда мамут, убивам го и го изяждам. Виждам жена, настигам я, хващам я, влача я в пещерата, а там ще видим, няма начин да не ме заобича. Това е сценарият на преследването, именно това е «сталкинг». Този сценарий подсъзнателно възпроизвеждат и мъжете и жените.

На практика има алтернатива и това е сценарият на танца. Ти правиш крачка напред и чакаш крачка в отговор. Преследваш ритъма. Внимателно реагираш на движенията на другия. Съпругът ми си спомня началото на нашата връзка: той ме канеше някъде и ако аз два пъти отказвах, то той млъкваше и чакаше да проявя инициатива. Не зная къде го е научил. Но точно зная, че ако той ме притискаше, нищо нямаше да се получи.

В моя живот също имаше случаи на преследване — не физическо, за щастие. Обожателите предано скимтяха, пишеха стихове, после ме наричаха как ли не и ми звъняха пияни да изясняваме отношенията си. Аз също бях обожателка — наистина след сълзите и сополите в интернет нещата приключваха от само себе си. Неприятно и срамно е да си спомням и едното, и другото. А изводите са прости: не наричайте преследването на обекта си «истинска любов» и спокойно, без чувство за вина, игнорирайте тези, които настояват за вашето внимание просто защото «силно обичат».

Източник: http://www.matrony.ru/neschastnaya-lyubov-ne-romantika-a-presledovanie/

Жанета Дановска
От Жанета Дановска септември 19, 2018 19:22
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.