Може би са щастливи

Жанета Дановска
От Жанета Дановска декември 2, 2017 01:36

Може би са щастливи

Акценти

  • След седем години срещнах Льоша на патриаршеската служба в храма на Христос Спасител
  • Беше с жена си, слабичка, чудесно изглеждаща, с палто от норки. Ловко балансирайки на високите тънки токчета на скъпите си ботуши тя носеше бебе към Чашата.

Свързани публикации

Олга Гуманова | превод: mрезвитера Жанета Дилкова-Дановска

Не бяхме се виждали почти година, но пред лавиците в кафе-книжарницата го познах даже в гръб. Все същото карирано сако, още по-ярко открояващото се плешиво петно на тила, в ръцете – “Диспут с Пир” на преподобния Максим Изповедник – няма съмнение, това е Льоша, невъзможно е да го сбъркаш!

Много се зарадвахме на срещата и решихме да го отпразнуваме на чаша жасминов чай. Та ние се познаваме от сто години – от далечната 1991! Срещнахме се по време на разчистването на звънарницата на една от многото възстановени московски църкви, днес сияеща в своето благолепие, а тогава – лежаща в руини. Имахме какво да си спомним – и пренасянето на мощите на преподобния Серафим Саровски, когато Льоша успя да пристигне в Дивеево, а аз не, защото имах кандидатстудентски изпити, и първото издание на многотомника на свети Йоан Златоуст, и първият слух за чудотворката – блажената Матрона и панихидите за нея на Даниловското гробище…

– Е, Льоша, разказвай, как си, какво ново?

– Да, добре съм, но съм решил да се оженя. Време ми е, скоро ще стана на четиридесет. Помниш ли Володя от Сретенския? Ти трябва поне по лице да го помниш, винаги идваше на Рождественските четения, на всички големи литийни шествия, на протестите против сектите, порнографията, ювеналната юстиция. Знаеш, той е малко странен, вече мина петдесетте, живее сам. Когато го видя, винаги си мисля, че трябва да се оженя, докато от самота не съм станал като него – още един градски юродив, сублимиращ неизразходваната полова енергия в бурна обществена дейност.

– А годеница поне набелязал ли си?

– Да, Оля, даже три.

– ?!

– Знаеш ли, на тридесет и пет осъзнах, че светът се е променил. По-рано, когато ние с тебе боядисвахме радиаторите в поредния храм и изхвърляхме строителните отпадъци в следващия, какви жени срещахме? Само бабички или девици, търсещи си съпруг. Да станат попадии беше предела на техните мечти, но се съгласяваха и на добър вярващ човек. В краен случай на такива като нас – научни работници, интересуващи се и от религия. Но ние много-много не се котирахме в техния кръг, те си търсеха мъже, при които да не работят, а само да си гледат семейството и да раждат деца, колкото Бог даде. Така че, аспирант-историк, понякога доработващ в сферата на книжната търговия, не съвсем съвпада с идеала за съпруг в днешния свят.

Но мрачният край на ХХ век, слава Богу, отмина и започнах да забелязвам, че в храма идват все повече енориашки от нов тип. Жени около тридесетте, образовани, добре осигурени, добре изглеждащи, успешни, но самотни. Отначало някак си се страхувах от тях, къде там с моето старо пуловерче сред модните им тоалети. Но веднъж след литургия моят свещеник отец Сергий ми каза: “Алексей, една млада дама се интересува от теб, пита ме дали си женен. Казва, че много и харесваш”. И се усмихна лукаво: – Давай, бъди мъж.

Така се запознах с една от трите, които си бях набелязал, тя има собствена туроператорска фирма. Освен това е страстен автомобилист и даже участва в някакви нощни ралита. Втората дама, сътрудничка в “Лукойл”, срещнах във форума на Кураев. А с третата, началник на пиар-отдела на фирмата, произвеждаща моите любими сиренца, се запознах в Дивеево. Тя беше дошла да се помоли за жених – всичко друго си имаше: и красота, и талант, и пари, само любов си нямала. Пиарката пише стихове и то нелоши, даже и на мен посвети едно: “Странен като обедна мъгла, неочакван като динозавър”…

– Оля, как мислиш, коя да избера в края на краищата? Туроператорската фирма, “Лукойл” или пиарката?

Честно да си призная, тази постановка на въпроса направо ме уби. “Лукойл”? А къде е любовта, къде е живият човек, неговата индивидуалност, чувства, нима той е просто бадж с името на фирмата и длъжността? “Турфирма”? А ако тя нямаше собствен, та макар и малък бизнес, а работеше в библиотека и получаваше веднъж в месеца такава сума, която днес без да мисли дава за поредното парцалче, то това променя ли нещата кардинално?

Нямах намерение да се карам с Льоша, затова си измислих някаква неотложна работа, бързо платих сметката (той не би платил дори собствения си чай, това е проверено от опит!) и избягах от книжарницата.

Но даже в отсъствието на живия Льоша, неговият образ не ме напускаше и разкъсваше моето съзнание на части от тежък вътрешен конфликт. “Нима това е резултатът от целия този дълъг път, който изминахме за всички тези години? Седмични литургии, молитви, лекции от духовници, поклонничество по свети места и накрая – ако може за мен по-богата жена, защото аз самият не искам и не умея да изкарвам пари? Стотици прочетени и обсъждани през безсънните нощи в кухнята книги на светите отци – и накрая такова материалистично сватосване? Какво е общото между Григорий Палама и “Лукойл”? Къде в неговата ценностна система е мястото на Йоан Златоуст, който казва: “Който е взел богата жена, този е взел повече господарка, отколкото жена?” Ех!

Обаче след прокурора в моята глава се появи и Льошиният адвокат: “Оля, но ти помисли. Льоша е особен човек, изтънчен, не от мира сего. Той е историк, владее перфектно древногръцки и латински, той е общопризнат капацитет по всякакви хуманитарни въпроси. Това, че заплатата му е символична, не е негова вина, а на държавата. Освен това, той може да бъде интересен събеседник, не е досаден, способен е да очарова всяко момиче със своята ерудиция и маниери на дворянин от ХІХ век, по-точно, с безподобната си галантност при всякакви ситуации, стига това да не му струва изваждането на собствения портфейл. Та той не подвежда своите “лукойловски” познати, нали? Той честно си признава, че не може да си плати дори сметката в кафенето. Ако след това признание потенциалните булки не избягат, то сватбата с такъв човек е техен доброволен избор, нали така?”

След седем години срещнах Льоша на патриаршеската служба в Храма на Христос Спасител. Беше с жена си, слабичка, чудесно изглеждаща, с палто от норки. Ловко балансирайки на високите тънки токчета на скъпите си ботуши тя носеше бебе към Чашата. Льоша, вече солиден мъж, водеше за причастие още две деца – шестгодишно момиченце и четиригодишно момченце.

“Привет! – радостно подвикна той – Как живееш? Сигурно пътуваш? Вземи визитката ни, фирмата е наша. Ако решиш някога да видиш Тайланд, ще ти организираме най-изгодното пътуване”.

Съдейки по това, как изръмжа семейният им джип на улицата, в онзи спор на “богините” е победила именно тя – “Турфирмата” и по съвместителство – отчаяната рали пилотка.

Но веднага си помислих – а може би те наистина са щастливи?

Публикувано в dveri.bg

Източник: http://www.matrony.ru/zhena-dobytchica-muzh-dlya-dushi/

Жанета Дановска
От Жанета Дановска декември 2, 2017 01:36
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.