Моят истински разказ – Доверието / продължение/

Иван Кукучев
От Иван Кукучев септември 16, 2016 10:08

Моят истински разказ – Доверието / продължение/

Акценти

  • Вестник Сакарнюз, брой 17/ 16-21 септември 2016 година

Свързани публикации

Дали ще дойде оня миг,
в който светът ще се насити и за мен троха добро и обич ще остави? Не знам, но чакам.”
Надежда Захариева
Думата доверие по съдържание е може би най-важна по значимост след думата здраве. Спомням си, че преди доста години прочетох една книга за героя на Съветския съюз, генерал Иван Полбин, командир на четири моторен бомбардировач.

В тази книга той говори за доверието на
командира на самолета

и екипажа му към летците изтребители, които охраняват бомбардировача от атаките на немските месершмити. За голямо съжаление самолетът на генерал Полбин е свален от зенитен снаряд под небето на Бреслау, малко преди края на ВСВ. Темата за доверието в книгата за генерал Полбин е широко застъпена. Тази тема и днес е особено актуална. Как например може да бъде сигурен в работата си един главен хирург, ако няма доверие в екипа си? Могат да бъдат приведени още много примери.
В елементарните човешки отношения доверието съпътства ежедневния живот. Ще се опитам да разкажа в този откъс от „Моят истински разказ” за незаслужено отнето доверие и тягостната обстановка на живот след това, макар и за кратко време. Връщам се към времето на военната ми служба. Втората година преминаваше много добре. Радвах се на доброто отношение и доверие на подполковник Делчев – началник на тила и старшина Йорданов, при който бях зачислен на служба. Старшината беше среден на ръст със широки рамене, винаги беше препасан в кръста със широк кожен колан, а походката му си беше на строевак. Този добродушен човек ми имаше пълно доверие, все пак той беше материално отговорното лице, тъй като отговаряше за всички складове в поделението. Беше ми предоставил връзка ключове за всичките складове. Ние обаче имахме най-много работа в склада за хранителни продукти. Аз се стремях този склад да бъде винаги чист и подреден, имах достатъчно време за това. В него се съхраняваше тенекии със сирене – смес от краве и овче мляко, пити кашкавал, колбаси, месо, рибни и месни консерви, всички направени от качествени и истински продукти.

Това ме връща и към спомените за хилядите предприятия и заводи

в страната ни, които произвеждаха истинска и висококачествена продукция за вътрешния пазар и в голямата си част за износ по т.нар. първо и второ направление, т.е на изток и на запад. За съжаление всичко това отиде в историята и разрухата на икономиката и живото в страната ни, за да се стигне до днешното жалко и трагично състояние.

Службата наистина вървеше добре.

Веднъж преди обяд, когато почиствах и пренареждах склада за хранителни продукти, изведнъж неочаквано в него влязоха командира на дивизията, командирът на полка и след тях вървеше висок, снажен капитан. Сред тях не беше моят старшина. Много се смутих, но бързо се овладях и рапортувах на бъдещия генерал–полковник. От кимването на командира на полка разбрах, че той е останал доволен. В бавен ход тримата офицери разглеждаха всички рафтове с продуктите, особено внимание обърнаха на хранителните. Това трая не повече от десет минути, след което напуснаха склада. Може би половин час след това в склада връхлетя запъхтян старшина Йорданов и първите му думи бяха: „Кажи как мина”. По-късно стана ясно, че имало проблеми в складовете на други поделения. Радвах се на пълно доверие на старшината. Но в един лош ден, когато давах продуктите на готвачите, той пак влезе в склада. Забелязах напрежение и нервност в този корав българин и от него лъхаше студенина на айсберг. Едва изчака готвачите да напуснат помещението и каза да отида с него. Аз смирено, но напрегнато, тръгнах след него. Отидохме до една от страничните врати към рампата. „Тук имаше една каса с рибни консерви от „Славянка”, а сега я няма, с остър тон каза старшината. Наистина тази каса я гледах преди два дни. Тук не ставаше дума за материалната липса, тук ставаше дума за нещо много по-голямо, за доверието. Само старшината и аз имахме ключове от склада. Старшината не можеше да бъде, оставах аз. След два дни под предлог, че си е забравил ключовете поиска моите и не ми ги върна. Доверието, което си бях заслужил се изпари. Продължихме да работим заедно, но отношението му към мен коренно се промени.

Работех в склада, но
в негово присъствие.

Няколко вечери не можах да спя. Мислех, кой може да е крадецът? В склада идваха майсторът и помощник готвачите. Не може да бъде майстор готвачът, той беше много истински човек, често с мен споделяше за прочетените книги, той четеше много. Съмнявах се, но не допусках да бъде и помощник-готвачът. Като секретар на Младежката организация на дивизиона помолих старшина Желязков да се застъпи и този войник да бъде прехвърлен в кухнята. Той беше сирак, баща му беше починал от туберкулоза, когато е бил на 10 години. Аз му бях сторил добро. Този кошмар много ме измъчваше и с нищо не можех да докажа кой е откраднал консервите и че не съм аз. С никой не споделях мъката си, само с Реджеп фелдшера. Струваше ми се, че дните минават много бавно и тягостно. До нормалното уволнение оставаха около два месеца, но службата продължи в повече с 37 дни, поради усложненото международно положение. Беше в началото на септември и в поделението дойде строителна бригада за ремонт на кухненския блок. Още на втория ден работниците започнаха да събарят от покрива счупени керемиди, суха пръс и сред тях празни кутии от рибни консерви. Трябваше да уведомя Старшина Йорданов и докато мислех какво да правя го видях да идва към мен с походката на маршал Жуков. „Тръгвай с мен” в движения заповяда той. Двамата влязохме в кухненския блок, все още беше рано, а главният готвач отсъстваше. Накара ме да остана на място, а той влезе в другото помещение, където беше помощник-готвача. Чух една звучна, силна плесница и за баланс още една. Не можах да чуя целия разговор между двамата, но успях да чуя: ”Ако не се признаеш, ще бъдеш изпратен в дисциплинарна рота”. Виновникът говореше, но нищо не се чуваше. След малко старшината излезе, за миг се спря при мен и много строго ми нареди по този въпрос за станалото тук да не се говори, а във време на движение добави, че е трябвало да послуша Реджеп фелдшера. Веднага отидох при Реджеп до здравната служба. Той ме посрещна с усмивка и каза, че преди малко от там е минал и старшината и той се е застъпил за мен, като разговарял с Йорданов, който казал, че логиката сочи мен за виновен за деянието.

Ден след ден ледовете
се топяха.

Веднъж в негово присъствие раздавах продуктите на готвачите, когато той каза, че отива до щаба и ме остави сам да правя това. След като изпратих готвачите изчаках известно време да се върне и да заключи складовете. Погледнах на масата – ключовете му бяха оставени там. На другия ден му ги подадох да ги прибере, той с тон на виновност ми отговори, че има, а тези ключове били мои. Тези думи на старшината никога няма да забравя. Като, че ли падна една голяма тежест от раменете ми. Доверието на моят началник към мен придоби ново съдържание. Аз бях щастлив и с още по-голямо желание изпълнявах своите задължения. Макар и със закъснение дойде уволнението. На тръгване старшина Йорданов ме прегърна, пожела ми успех в живота, а последните му думи бяха: „Моля те, да ми простиш”. Аз вече му бях простил.
От подготвяната за печат четвърта книга на автора.

Иван Кукучев
От Иван Кукучев септември 16, 2016 10:08
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.