Митрополит Герасим пада ранен в Струмица

Иван Чончев
От Иван Чончев октомври 17, 2019 15:04

Митрополит Герасим пада ранен в Струмица

Първа част

През 1880 г. екзарх Йосиф се връща в Цариград и започва активна дейност по изграждане на екзархийското управление. Той подава до правителството молба след молба, за да получи право да изпрати духовни началници в епархиите на Охрид, Велес и Скопие, които имат български владици преди Руско-турската война. Чрез т. нар. истилями (допитвания) населението в Дебърско, Струмишко и Кукушко също изявява волята си да премине на страната на Екзархията. Високата порта обаче не бърза да удовлетвори исканията на българите и непрекъснато възпрепятства изпращането на екзархийските архиереи. Започва една дълга игра на отлагане, забавяне и отклоняване – обикновена практика в системата на османското управление.

Едно огнище с буен пламтящ огън е имал в сърцето си митрополит Герасим. Животът му е верига от епически борби за опазване на духа на българския народ. Роден е на 5 октомври 1860 г. в Мустафапаша (Свиленград) със светско име Георги Байрамов. Първоначалното си образование получава в родния си град. През 1874 г. завършва класното училище в града, в което главен учител е Петър Станчов, след което се хваща на занаят, за да изхранва семейството си.
Неговото ученолюбие го отвежда през 1883 г. в Одринското свещеническо училище. Младежът иска да се отдаде на обществена дейност и гори от желание да вложи всичките си сили, „за да е полезен на своя поробен и измъчен народ“. На 17 август 1886 г. Герасим е ръкоположен в йеродяконски чин. Той открива желанието си да продължи своето образование на екзарх Йосиф, който добре познавал способностите на младия свещеник. Още същата година Герасим получава стипендия и се отправя за Киев, където постъпва в духовна семинария.
През 1889 г. той завършва успешно следването си и се завръща в Цариград, за да получи назначение за законоучител в Солунската гимназия и дякон при българската църква. В Солун учителят се предава всецяло на своята работа. Похвалната му дейност е възнаградена – през есента на 1891г. Герасим е ръкоположен в йеромонашески сан, като при това е издигнат за председател на българската църковна община в Битоля. След три години става архимандрит.

В края на декември 1897 г. Светият синод на Българската православна църква в състав: председател Негово Блаженство екзарх Йосиф и двама пълномощници на синода – високопреосвещените владици Доростолски и Червенски митрополит Григорий и Врачански митрополит Константин, държат заседание в екзархийския дом в Цариград. Като имат предвид, че турското правителство е издало вече берат за назначаване на митрополит на Струмишката епархия, те прогласяват Герасим за владика.

Митрополит Герасим отива в Македония, когато гръцката пропаганда се шири и омаломощава народното съзнание на българите. Струмица в годините на църковната борба не остава назад, поради което е една от близките прицелни точки на Фенер. Затова е трябвало да се положат изключително големи грижи да се запази българското население от открито изразените домогвания на гърците.
Новият митрополит е принуден да работи при много тежки условия. В края на 19 век голяма част от местните жители се гърчеят. Гърците имат великолепно устроена базилика и уредени училища, докато българите не разполагат с почти нищо. Със своята прозорливост Герасим схваща, че истинска промяна може да настъпи чрез просвета и полага много усилия да тласне учебното дело напред. Редом с образованието се прави всичко необходимо българите, проникнати от един дух, тежнения и вяра, да се сплотят под лоното на църквата. С умение и такт, познаващ добре психологията на турците, владиката моли Високата порта за ферман, с който да се разреши изграждането на български храм в Струмица. Все със същата цел той отправя прошение и до руския императорски посланик в Цариград да се застъпи за справедливите искания.
Герасим не изчаква издаването на фермана. Тайно с няколко души нощно време се стъкмява параклис в българското училище. В този малък храм надареният с ораторски дарби митрополит извършва богослужения. Постепенно българската община се разраства и печели все повече привърженици. След Илинденското въстание районът на Струмица е атакуван от въоръжените чети на Хилми паша. Издадена е заповед представителят на екзархистите да бъде убит.

На 16 март 1904 г. гъркомани стрелят по Герасим, когато той се разхожда в двора на митрополията. Владиката оцелява, макар и загубил много кръв от раните си. Покушението не възпира изграждането на българския храм и не изплашва духовния водач на българите. Напротив – с още по-голяма смелост и ревност архиереят продължава да работи за народното дело.

Следващата негова стъпка е да отстрани околийския управител, който не може да се примири с все по-увеличаващата се българска общност и се опитва да възпре възхода и. Герасим преценява, че със сила не може да сломи своя противник. Ето защо използва хитрост. Той написва писмо до Цариград, с което благодари на правителството, задето му е изпратило за каймакамин един добър човек, отнасящ се извънредно благосклонно към всичко българско и закрилник на вероподаното българско население. Така, въведена в заблуда, Високата порта отзовава струмишкия каймакамин и го премества в Мала Азия.

Ако не бе станал духовник, Герасим щеше да е войвода

Безстрашието и упоритостта на митрополит Герасим вбесяват още повече враговете му в годините на въоръжена борба между гърци и българи.
Турските власти са наясно, че вдигането на Герасим от Струмица е единственото сигурно средство в политиката на противодействие на многочислената българска колония. Да се направи официално обаче това не може, защото липсват обвинителни факти. В ход влиза пъклен план – на 9 ноември 1907 г. сградата на българската митрополия е обхваната от огън. Митрополит Герасим успява да се спаси по чудо, като взима със себе си няколко тетрадки с общински сметки, тапии и училищни дневници.
Богатата архива ведно с ръкописните му съчинения са погълнати от пламъците. Преследването на владиката продължава до 1908 г., когато младотурската партия извършва преврат и възстановява конституцията на Мидхат паша. През септември същата година българските архиереи в Македония – Герасим Струмишки, Авксентий Велешки, Козма Дебърски и Иларион Неврокопски, свикват в Цариград Свети синод на Българската екзархия.
Обликът на Герасим не би бил пълен, ако не споменем, че в нестихващите и ожесточени борби той е намирал време да се занимава и с книжовна дейност. Българският архиерей високо цени науката.
Плод на неговата книжовна дейност е сборник с поучения за неделните дни в три части, учебник по литургика и редица църковни книги. В продължение на години Герасим е сътрудник на военен журнал, където публикува ценни статии, а също на библиотека „Св. Климент“. И тъкмо когато се открива простор за по-тиха и спокойна дейност, на 1 декември 1918 г. народният пастир умира. Погребан е в криптата на съборната църква „Св. св. Кирил и Методий“ в Струмица.

През 1907 година владиката е поставен от властите под домашен арест. Турската полиция не пуска никого при него. Въпреки забраната, селяни от близките села в пазарни дни се тълпят пред вратата на митрополията. Това не се харесва на полицейския началник. Един ден той влиза в кабинета на архиерея и му нарежда да излезе и заповяда на селяните повече да не идват в митрополитския конак. Герасим се изправя, вади револвер и отсича със силен глас: „Дишаръ, кьопек!“ (Вън, куче!). Смаян, полицейският мюдюрин напуска.

Продължава

Иван Чончев
От Иван Чончев октомври 17, 2019 15:04
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.