Митрополит Герасим пада ранен в Струмица

Иван Чончев
От Иван Чончев октомври 17, 2019 15:04

Митрополит Герасим пада ранен в Струмица

Първа част

През 1880 г. екзарх Йосиф се връща в Цариград и започва активна дейност по изграждане на екзархийското управление. Той подава до правителството молба след молба, за да получи право да изпрати духовни началници в епархиите на Охрид, Велес и Скопие, които имат български владици преди Руско-турската война. Чрез т. нар. истилями (допитвания) населението в Дебърско, Струмишко и Кукушко също изявява волята си да премине на страната на Екзархията. Високата порта обаче не бърза да удовлетвори исканията на българите и непрекъснато възпрепятства изпращането на екзархийските архиереи. Започва една дълга игра на отлагане, забавяне и отклоняване – обикновена практика в системата на османското управление.

Едно огнище с буен пламтящ огън е имал в сърцето си митрополит Герасим. Животът му е верига от епически борби за опазване на духа на българския народ. Роден е на 5 октомври 1860 г. в Мустафапаша (Свиленград) със светско име Георги Байрамов. Първоначалното си образование получава в родния си град. През 1874 г. завършва класното училище в града, в което главен учител е Петър Станчов, след което се хваща на занаят, за да изхранва семейството си.
Неговото ученолюбие го отвежда през 1883 г. в Одринското свещеническо училище. Младежът иска да се отдаде на обществена дейност и гори от желание да вложи всичките си сили, „за да е полезен на своя поробен и измъчен народ“. На 17 август 1886 г. Герасим е ръкоположен в йеродяконски чин. Той открива желанието си да продължи своето образование на екзарх Йосиф, който добре познавал способностите на младия свещеник. Още същата година Герасим получава стипендия и се отправя за Киев, където постъпва в духовна семинария.
През 1889 г. той завършва успешно следването си и се завръща в Цариград, за да получи назначение за законоучител в Солунската гимназия и дякон при българската църква. В Солун учителят се предава всецяло на своята работа. Похвалната му дейност е възнаградена – през есента на 1891г. Герасим е ръкоположен в йеромонашески сан, като при това е издигнат за председател на българската църковна община в Битоля. След три години става архимандрит.

В края на декември 1897 г. Светият синод на Българската православна църква в състав: председател Негово Блаженство екзарх Йосиф и двама пълномощници на синода – високопреосвещените владици Доростолски и Червенски митрополит Григорий и Врачански митрополит Константин, държат заседание в екзархийския дом в Цариград. Като имат предвид, че турското правителство е издало вече берат за назначаване на митрополит на Струмишката епархия, те прогласяват Герасим за владика.

Митрополит Герасим отива в Македония, когато гръцката пропаганда се шири и омаломощава народното съзнание на българите. Струмица в годините на църковната борба не остава назад, поради което е една от близките прицелни точки на Фенер. Затова е трябвало да се положат изключително големи грижи да се запази българското население от открито изразените домогвания на гърците.
Новият митрополит е принуден да работи при много тежки условия. В края на 19 век голяма част от местните жители се гърчеят. Гърците имат великолепно устроена базилика и уредени училища, докато българите не разполагат с почти нищо. Със своята прозорливост Герасим схваща, че истинска промяна може да настъпи чрез просвета и полага много усилия да тласне учебното дело напред. Редом с образованието се прави всичко необходимо българите, проникнати от един дух, тежнения и вяра, да се сплотят под лоното на църквата. С умение и такт, познаващ добре психологията на турците, владиката моли Високата порта за ферман, с който да се разреши изграждането на български храм в Струмица. Все със същата цел той отправя прошение и до руския императорски посланик в Цариград да се застъпи за справедливите искания.
Герасим не изчаква издаването на фермана. Тайно с няколко души нощно време се стъкмява параклис в българското училище. В този малък храм надареният с ораторски дарби митрополит извършва богослужения. Постепенно българската община се разраства и печели все повече привърженици. След Илинденското въстание районът на Струмица е атакуван от въоръжените чети на Хилми паша. Издадена е заповед представителят на екзархистите да бъде убит.

На 16 март 1904 г. гъркомани стрелят по Герасим, когато той се разхожда в двора на митрополията. Владиката оцелява, макар и загубил много кръв от раните си. Покушението не възпира изграждането на българския храм и не изплашва духовния водач на българите. Напротив – с още по-голяма смелост и ревност архиереят продължава да работи за народното дело.

Следващата негова стъпка е да отстрани околийския управител, който не може да се примири с все по-увеличаващата се българска общност и се опитва да възпре възхода и. Герасим преценява, че със сила не може да сломи своя противник. Ето защо използва хитрост. Той написва писмо до Цариград, с което благодари на правителството, задето му е изпратило за каймакамин един добър човек, отнасящ се извънредно благосклонно към всичко българско и закрилник на вероподаното българско население. Така, въведена в заблуда, Високата порта отзовава струмишкия каймакамин и го премества в Мала Азия.

Ако не бе станал духовник, Герасим щеше да е войвода

Безстрашието и упоритостта на митрополит Герасим вбесяват още повече враговете му в годините на въоръжена борба между гърци и българи.
Турските власти са наясно, че вдигането на Герасим от Струмица е единственото сигурно средство в политиката на противодействие на многочислената българска колония. Да се направи официално обаче това не може, защото липсват обвинителни факти. В ход влиза пъклен план – на 9 ноември 1907 г. сградата на българската митрополия е обхваната от огън. Митрополит Герасим успява да се спаси по чудо, като взима със себе си няколко тетрадки с общински сметки, тапии и училищни дневници.
Богатата архива ведно с ръкописните му съчинения са погълнати от пламъците. Преследването на владиката продължава до 1908 г., когато младотурската партия извършва преврат и възстановява конституцията на Мидхат паша. През септември същата година българските архиереи в Македония – Герасим Струмишки, Авксентий Велешки, Козма Дебърски и Иларион Неврокопски, свикват в Цариград Свети синод на Българската екзархия.
Обликът на Герасим не би бил пълен, ако не споменем, че в нестихващите и ожесточени борби той е намирал време да се занимава и с книжовна дейност. Българският архиерей високо цени науката.
Плод на неговата книжовна дейност е сборник с поучения за неделните дни в три части, учебник по литургика и редица църковни книги. В продължение на години Герасим е сътрудник на военен журнал, където публикува ценни статии, а също на библиотека „Св. Климент“. И тъкмо когато се открива простор за по-тиха и спокойна дейност, на 1 декември 1918 г. народният пастир умира. Погребан е в криптата на съборната църква „Св. св. Кирил и Методий“ в Струмица.

През 1907 година владиката е поставен от властите под домашен арест. Турската полиция не пуска никого при него. Въпреки забраната, селяни от близките села в пазарни дни се тълпят пред вратата на митрополията. Това не се харесва на полицейския началник. Един ден той влиза в кабинета на архиерея и му нарежда да излезе и заповяда на селяните повече да не идват в митрополитския конак. Герасим се изправя, вади револвер и отсича със силен глас: „Дишаръ, кьопек!“ (Вън, куче!). Смаян, полицейският мюдюрин напуска.

Продължава

Иван Чончев
От Иван Чончев октомври 17, 2019 15:04
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Реклама

Посещения

  • 9 287 074 преглеждания