Красимир Милушев: „Само стигайки до върха на планината, разбирате колко нисък е той“

Милена Митева
От Милена Митева октомври 24, 2016 09:10

Красимир Милушев: „Само стигайки до върха на планината, разбирате колко нисък е той“

Представете се на читателите ни, откъде сте, на колко години сте?

Казвам се Красимир Милушев. Отраснал съм в Харманли, но вече от десет години живея в София. На 29 години съм.

С какво се занимавате?
Работя в първото българско студио за видео игри, положило началото и на много други независими студия, създаващи видео игри у нас. Заниманията ми в работа са свързани с различни странични дейности, например контактуване с играчи или чуждестранни сътрудници. Конкретната ми длъжност e “Quality Assurance”, което няма точен превод на български. Най-опростено казано, тя е свързана с намирането и предотвратяването на дефекти, преди те да са се появили и да доведат до по-големи грешки в сложните системи, които работят, взаимодействайки си една с друга, във видео игрите.

Любимото Ви мото?
Няма мото, което да ми е най-любимо, не обичам да се ограничавам или поставям в някакви рамки. Известни мисли, които ми идват на ум в момента, са:
„Умните хора решават проблеми, гениалните ги предвиждат“ – Айнщайн.
„Единственият начин, да открием границите на възможното, е да рискуваме да ги преминем, навлизайки в невъзможното“ – Сър Артър Чарлс Кларк.
„Провалът просто е възможност, да започнеш отново, този път по-ра-зумно“ – Хенри Форд.

Какво е хобито Ви?
Имам доста хобита, едно от тях е бягането.

Откога се занимавате с него?
По-сериозно – от около 5 години. Преди това също бягах, но само през топлите месеци, за обща физическа подготовка.

Споделете на читателите ни как с малката крачка започнахте към дългите и стръмни походи?
Първото ми, по-дълго и голямо бягане, беше малко на шега, когато просто реших да пробягам пътя от Харманли до Хасково, но през Александрово. Беше с един приятел, който караше колело до мен и ми помогна с носенето на водата.

Каква бе подготовката Ви?
Единствената ми (недостатъчна, от сегашна гледна точка) подготовка бяха много кратките бягания. Около 30-40 мин. по 3-4 пъти седмично в предишните 2 месеца. Не бях правил друга специална, защото реших да го направя на момента. Тогава все още нямах представа колко важни са техниката на движение и правилните обувки за бягане, което ми докара доста дълго възстановяване от натоварването в идните зимни месеци.

Разкажете как и защо решихте да посещавате маратони?
След като се възстанових и започнах да тренирам отново, реших да пробвам и да направя по-дълга дистанция. Така направих първия си импровизиран маратон и ултрамаратон в едно. Пробягах 50 км от Харманли до Александрово и обратно, през Симеоновград. Видях, че няма нищо особено в това да направиш маратон и е въпрос на желание. Първоначално не бях мислил да ходя на истински маратони и си правех импровизирани, където сам си избирах пътя. Някъде сред природата, на спокойствие и за разпускане от ежедневието.

Здрава психика или здрава физика се изисква, за да бъдеш сред планинските състезатели?
Определено се изискват и двете. Също трябва да си упорит и малко луд, в хубав смисъл.

В колко маратона сте участвали? Къде са били те?
Тази година участвах за пръв път на състезания, понеже реших, че е време да си премеря силите с други хора и да се мотивирам, за по-хубави лични резултати. През пролетта участвах на планинския маратон в Панчарево, където изпробвах възможностите си в полумаратона, като за начало. След това, през лятото участвах в два планински ултрамаратона. При тях по-специалното е, че обикновено са около десет часа или повече, с много голяма положителна денивелация (изкачвания от по няколко хиляди метра) и голяма част от времето се бяга през нощта, на тъмно, в гората. Първият беше обиколката на Витоша 100 км, а вторият беше Персенк ултра, в Родопите, където участвах в средната дистанция на 110 км. За да се подготвя за ултрамаратоните, отделно от другите тренировки бягах всяка седмица и по един маратон в планината, с по 1500 м положителна денивелация, така че ми се насъбират доста повече импровизирани маратони. През есента взех участие и в софийския маратон, който беше първият ми официален.

Кой за Вас е най-запомнящият се и защо?
Може би първият, в Панчарево. Беше ново преживяването да участвам в състезание с други хора, а и защото замалко да вляза в челната тройка. Обаче нямах представа, че съм бил толкова напред, не се напънах достатъчно и финиширах на осмо място.

Какви награди имате?
За момента имам само медали, които се дават за участието в състезанията, на успешно финиширалите в контролното време на състезанието. Много от участниците не успяват да завършат, прекъсват и се отказват поради всевъзможни причини, особено на ултрамаратоните и тези медали са заслужени спомени от събитието.

Какви предизвикателства приема човек, когато се изкачва?
Много са. Трябва да балансираш ежедневие, тренировки, пълноценно хранене и почивка. Постоянство, да можеш да отделяш достатъчно време, за да работиш за целите, които искаш да постигнеш.

Смятате ли, че мечтите на човек се свързват по някакъв начин със смелостта и стремежа на изкачването?
Ако искаш да изпълниш някоя мечта, то няма как да не си смел и да поемаш предизвикателства, за да вървиш нагоре и напред. Понякога трябва и да се рискува.

Как се чувства човек, когато стигне до върха?
Имаше една мисъл – да не се измерва върха на планината преди да сте стигнали до него, само тогава ще видите колко нисък е той всъщност.

А по пътя на обратно?
Обратният път е път за размисъл, за виждане на грешките и преосмислянето на решенията, които са довели до тях. Анализиране на придобития опит, подобряване и развитие.

Кой от двата пътя е по-труден?
Равнопоставени са.

Кой е вашият връх в живота?
Не смятам, че съм стигнал до такъв все още.

Губили ли сте се в планината?
Само на ултрамаратона в Родопите, понеже имаше лоша маркировка, която не се виждаше хубаво през нощта. Случваше се да объркам някоя пътека или завой на седем-осем пъти. Но това беше за кратко и си намирах пътя до десетина минути.

Изпадали ли сте в ситуацията в която сте се имали нужда от помощ?
Засега не, надявам се и занапред да не ми се случва. За бягането в Родопите имахме задължително в екипировката си звънчета, за да ни чуват мечките отдалече.

Не смятате ли, че това хоби е доста рисковано?
Зависи от опита на човек и къде се намира. Определено не смятам, че е рисковано.

Разкажете за някое интересно предизвикателство?
Възстановяването и адаптацията понякога могат да бъдат такива. На два пъти през една година си спуквах кост на един и същ пръст на крака, травмата не беше свързана с бягане. Веднъж в планината ме ухапа куче, докато правех 50 км и бях на 25-ти км все пак си довърших бягането до края.

Какво споделяте на хората около Вас за това, което правите?
Ако им е интересно – доста. Как се подготвям и тренирам, тактика. Как е преминало някое събитие и какво не се е получило или се е получило хубаво.

Как бихте обяснили на друг какъв е Вашият спор и защо той е интересен и значим?
Това е начин да преоткриеш себе си, да опознаеш тялото си и да видиш на какво всъщност е способно то. Хората са еволюирали да бягат, това е в гените ни.

Какво пропускат тези, които нямат смелост да практикуват това, което Вие правите?
Определено пропускат активния и балансиран начин на живот. В днешно време никой не се движи достатъчно и дори ходенето над един час изглежда много, което води до здравословни проблеми в бъдеще.

Какви са бъдещите Ви планове?
Да подобря скоростта и техниката си в лекоатлетическите дистанции на 5 и 10 км понеже там тренировките са по-различни и се търси повече скорост. Също смятам да участвам и на някои от другите ултрамаратони, маратони и планински състезания, които се провеждат из страната.

Милена Митева
От Милена Митева октомври 24, 2016 09:10
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Реклама