Козлуджанските чешми

Сакар нюз
От Сакар нюз февруари 14, 2018 09:07

Козлуджанските чешми

ТОПОЛОВГРАД | Тодор Николов

В село Орешник има няколко чешми. Но гордостта на орешанци са двете Козлуджански чешми: едната, която те сега наричат общинска, понеже там по-рано е била Козлуджанската община, а другата нарекли хорищенска. Това име някак трудно възприех, но селяните разказваха, че открай време така я наричат, защото тук е било хорището, мегданът, където са ставали техните най-хубави тракийски хора и веселби.
Общинската чешма има два чучура, иззидана е от подбран камък и пълни двадесет корита за водопой и три перални корита. Хорищенската чешма е с три чучура и над десет водопойни и също три перални корита. Старите хора разправят:

„Това са чешми от преди 150–200 години, а може и повече.

Така сме ги запомнили, така ги знаем.”
А ето какво разказва една стара легенда. Някога село Козлуджа е било не на това място, където е сега, а на половин-един час път към североизток, там, където днес се синеят водите на Орешанския язовир. В наши дни все още се срещат следи и останки от старата тракийско селище. Първите заселници избрали това място, заради малката река, която течала тук и освежавала околността. Заживели си мирно и тихо. Били трудолюбиви и весели хора. Особено хубави веселби правили през зимата, когато почти всички се прибирали в селото. В празник излизали на хорото, старите – да погледат своите синове и внуци в празнична премяна, а младите – да си потропнат, да се повеселят.
Имало в селото един прочут майстор-каменар. Той вадел и дялал най-хубавите камъни и зидал най-хубавите зидове, а пък хоросан да постави, с бомба не можеш го разби.

Всички се възхищавали на неговото изкусно майсторство,

тачили го и го уважавали. Имал той две хубави дечица – две ненагледни близначета: едното русо, синеоко момиченце, другото-стройно ергене. Момичето пеело най-хубавите песни – тъжни и весели, а момчето било майстор на витите кръшни хора и свирело на сладкозвучен меден кавал. Близначетата били не само деца на стария майстор, те били деца на цялото село. А когато братчето повеждало своята сестричка към хорото, селяните спирали насред път: „Близначетата минават!” Тъй думали и дълго гледали сред тях.
Но не била за дълго радостта на стария майстор. Не дочакал той да се порадва на зет и снаха. Лоша орис го чакала. В селото легнала болест. И започнал тежък мор. Болните бързо повяхвали, залежавали се и свършвали. Заглъхнали песните и веселбите. Все по-често над селото се извисявал горестен майчин плач. Болестта продължавала да шета. Не могли да намерят ни лек, ни билки. Влязла тя и в дома на стария майстор. Първо отнела момчето. Замлъкнал завинаги меденият кавал, който веселял селото.

Не минало много време, поболяло се русото синеоко момиче.

Когато то изживявало последните си дни, повикало баща си. Седнал старият майстор до болното момиче и се загледал във восъчното му личице. Мъка задушила гърлото му, но не смеел да заплаче, за да не се изплаши детето.
– Татко – рекло момичето – аз съм малка, може и да греша, но струва ми се на лошо място сте направили туй пусто наше село. Я погледни какви локви и блата има край реката, колко комари бръмчат в летните вечери. После пак помълчало и добавило:
– Водата мирише на тиня. А знаеш ли татко онова кладенче, дето лятос бяхме за камъни. Горе, хе, на високото. Да имаше поне една глътка вода от това кладенче, струва ми се по-леко ще ми стане.
Нарамил бащата големия дървен бъкел и тръгнал да дири студеното кладенче. Но докато се върне, момичето изгаснало. Цялото село плакало за него. А на другия ден старите хора се събрали на съвет.
– Да бягаме – рекъл някой – да отидем далеч от това проклето място!
– Да бягаме, но къде? – обадил се друг. – От злото трудно ще избягаш.
Тогава най-старият козлуджанец предложил:
-Да пуснем добитъка и да вървим след него. Където той спре, там ще се преселим. Добитъкът има усет и знае кое място е здраво.
Още на следващата сутрин пуснали добитъка без пастир и тръгнали след него. Животните преминали реката и поели към високото. Горе в гората, пасли до обед, а после налягали на една зелена поляна, край едно бистро изворче. Хората огледали местността и открили още едно изворче. Събрали се, поприказвали и решили селото да се пресели тук. Преселването станало много бързо, защото никой не искал да остане на старото място.
А когато дошли всички, изкусният майстор-каменар направил две чешми, на двете изворчета по една.

Селяните намерили и подбрали най-хубавите камъни за зидария. От каменни плочи направили и коритата, които майсторът съединявал само с хоросан. При едната чешма всяка вечер се събирали да наливат менци момите и младите булки, а при другата ергените направили хубав мегдан и всяка неделя, всеки празник, тук се вили най-кръшните хора.
Старият майстор не е издялал в камъка своето име, не е оставил никакъв завет.

Той просто направил едната чешма в памет на своята русокоса и синеока дъщеричка,

тази чешма, при която се събирали момите и булките и техният смях, весел и безгрижен, се сливал с ромона на водата от двата чучура. Другата чешма – хорището, направил в памет на своя едничък син. Тя е с три чучура, двата от които винаги текат с пълна мощ, а третият чучур тече само напролет, когато се топят снеговете, когато моми и момци излизат на мегдана и извиват кръшни пролетни хора. Тогава заедно с двата чучура запява и третият. Приглася им той с гласа на сладкозвучния меден кавал на момчето, което някога свирило тъй изкусно и веселяло цялото село.
Такава е легендата за козлуджанските чешми, които са надживели вековете, за да бъдат и днес голямата гордост на орешанци.

Сакар нюз
От Сакар нюз февруари 14, 2018 09:07
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Реклама

Посещения

  • 9 867 080 преглеждания