Как от новобранец изведнъж станах стар войник?

Сакар нюз
От Сакар нюз декември 2, 2020 07:09

Как от новобранец изведнъж станах стар войник?

Акценти

  • Вестник „Сакарнюз“, # 41/925, година XVII, 30 октомври – 5 ноември 2020 г. Излиза всеки петък в общините: Харманли, Тополовград, Симеоновград, Любимец, Свиленград, Ивайловград, Маджарово

Свързани публикации

Вече се бях подстригал, не нула номер, исках главата ми да не лъска чак толкова. Отиде ми хубавата къдрава косица. Майка ме гледаше, че съжалявам и ме утешаваше:
– Недей, синко, пак ще порасне, животът е пред теб.
Приготовленията за родната казарма вече бяха налице, всичко, което беше писано в листчето от Военното окръжие беше събрано и надиплено до татковия кафяво боядисан дървен куфар, който четири години, докато бях ученик в Троян, стоеше под кревата с мръсни, вмирисани, окъсани чорапи. Ето сега щеше да ми е другарче още три.

До куфара беше старателно подредено всичко онова, което пишеше
в бележката:

2 чифта долно бельо, 4 чифта партенки, 12 бели якички, 2 бели торбички за тоалетни прибори, други за лъскане на обувки и още някои дреболии.
Куфарът баща ми беше го направил да се заключва. Всичко наместих сам, да знам кое къде е.
Сутринта се събрахме с повиквателните на Златидолската гара. Там бяха Сандю Босата, Тяню Юрука, Дамака и други, които трябваше да сме в 8:00 часа в Харманли. Там беше валял силен като из ведро дъжд. Водите отгоре бяха свлекли доста средно големи камъни и пясък, а някои от сергиите бяха завлечени. На площада имаше голям силаж за хранене, където седнахме и си поръчахме лимонада и кебапчета, защото бяхме предупредени да не посягаме към никакъв алкохол.
Видяхме, че този, който ще ни води, е със зелена околожка на фуражката, което ще рече, че ще бъдем в гранични войски. Нищо не ни казваха, но ние се сетихме, че ще бъдем граничари. Като се огледах, все свестни момчета. Потеглихме за гарата. Всеки се буташе около лейтенанта да научи нещо.
Слязохме в София и от там в Дървеница. Тогава това беше село. Погледнахме строителна площадка, около нас строежи, довършени и недовършени. Викам си това са големи казарми.
Настаниха ни в една сграда в голяма стая на първа ръка с петдесет двойни легла. Коридорът, дълъг, като писта. Четири взвода, с четири взводни командири, нашият лейтенант Чилингиров от Асеновград. Настанихме се по леглата, оставихме багажа и ни пуснаха навън из плаца. Разхождахме се и всеки си търсеше компания. Стоя си аз на припек, облегнат на една стена, и гледам, и не мога да повярвам – позната физиономия – новоизлюпен младши лейтенант. Доближи се до мен и ме подмина. Викам си, чакай да го извикам по име, ако се обърне, значи е Ганчо. Извиках го на малко име и офицерът спря. Тука във военните среди много рядко се обръщат към някого на малко име. Обърна се и наистина се оказа моя съученик Ганчо Стефанов, който се ожени още на ученическия бал.
– Боже, Васко, ти ли си?
– Аз съм Ганчо – произнесох това име и веднага се сетих, че стоя пред офицер.
Ганчо усети притеснението ми и веднага реагира:
– Няма нищо, не се притеснявай, още не сте облечени, значи не сте още войници.
И ме прегърна – късмет!
– Току-що ни произведоха, още не съм сдал, Васко. Сега виж какво, утре сдаваме, вас ви обличат, само че дрехите, бойните, нямаш представа как ги дават. Нареждаш се, старшината ти хвърля клин, куртка, ботуши, кепе, колан, мешка, каска. Ботушите обаче ти ги дават не чифта, а два броя, а вие по между си ги разменяте, за да се оборудвате. Сега аз тръгвам, защото имам още работа по сдаването. Не ми излиза каската, един чаршаф и калъфка. Утре, като ви облекат, ето тука ще се видим да си сменим всичко, което ти се е паднало не по мярка.
– Добре, Ганчо.
– Утре, тука по това време, няма да те оставя с тези стари от Балканската война дрехи, я!

Казано – сторено. Срещнахме се, разменихме дрехите.

Стегнах се с пилотка, гимнастьорка, хубав колан и хубави ботуши. Станах по-различен войник от другите новобранци – стара служба станах. Беше прието на войниците на стара служба да ставаме и заставаме мирно. Трябвало да свикваме с дисциплината и да добиваме войнишки навици.
Взехме си довиждане и на раздяла Ганчо се обърна към мене с думите:
– Васко, снощи се сетих, можеш ли да си представиш след единичното обучение да се паднеш в моята застава. Аз съм разпределен с назначение на сръбската граница Гюешево на застава „Изстрел“. Хайде, дано да се случи.
Прибрах се в ротата, още не се познавахме, не бяхме разпределени по взводове. Като влязох в помещението, всички наскачаха и застанаха мирно.
– Свободно, момчета, и аз съм един от вас. Не съм стара служба, ами съм с нови дрехи.

Всички ме заобиколиха и започнаха да ме разпитват как съм се уредил.
Започнах да обяснявам как се случи и всички в един глас ме обявиха за роден с късмет. Тръбата изсвири сбор. Един от сержантите извика, почти изрева.
– Бегом, строени пред входа!
Всички изтрополиха надолу по стълбите, даже един се препъна, още малко и да се търколи по тях. Строихме се. Всеки се буташе да е отпред. Изведнъж същият глас изкомандва:
– Ниските назад, най-високия да забие кола отпред!
Чинно се наредих там, където заповядаха. Тръбачът изсвири сигнала за храна „чорба каша“. Влязохме в столовата, тръбачът изсвири „внимание“ и дежурният офицер предупреди заповеднически:
– Храни се тихо, да чувам само звука на лъжиците!
Моето канче беше в окаяно състояние, толкова бе смачкано, че ако сложиш на куче в него, няма да хапне. На него имаше цял списък от имена в какви ръце е било.
Гледам през три-четири места отсреща лъщи ново канче. Станах да го помоля, като се нахрани, аз да го ползвам. Викам:
– Приятел, ще дадеш ли канчето…? – даже не можах да се изкажа и войникът скочи.
– Тъй вярно, заповядайте!
Разбрах, че момчето се уплаши и ми подаде канчето. Взех го, а той посегна към моето. Малко се подвоумих, но му го дадох. Така моето канче стана негово, а неговото мое. Момчето ме помисли за стар войник.
Вече се настанихме. Аз бях на вишката на двойката легла, под мен беше Бързев от гр. Силистра. Петър Колев се падна в нашия взвод, този който си даде канчето доброволно, затова трябваше да му го върна.
– Ама и ти си бил новобранец.
Поклатих глава и дигнах рамене. Извадих канчето от сухарна торба и му го подадох.
– Казвам се Васил Станев.
– А аз Петър Колев от с. Бяло поле, Старазагорско.
– Аз съм от град Марица, Харманлийска околия.
Прието беше, за да научат сержантите и офицерите имената ни, когато те попитат кой си, да отговориш –„Аз, младият войник Васил Георгиев Станев от град Марица, околия Харманлийска“.

При разпределението се паднах да бъда при сапьорите

– значи ще ставам сапьор. Занятията започнаха. Взехме да разучаваме мините, противотанкови, противопешеходни, записвахме, учихме, изпитваха ни. Така преминаха една-две седмици.
Не закъсняха и издевателствата. По няколко пъти те дигат да ставаш да си оправяш дрехите от шкафчето, съборени на пода. Мерихме с кибритена кутийка помещението, миехме помещението, като плувахме с парцала. Най-атрактивното беше това: Над вратата на помещението имаше картина „Опълченците на Шипка“. На преден план беше опълченецът, дигнал камък, готов да го хвърли. Двама войници, качени на столове, трябваше да подпираме камъка, за да не се стовари върху стария боец, когато реши да мине през вратата. Друг път ти слагат вода в ботушите и други подобни войнишки изобретения.

Един ден в ротата дойде старши лейтенант Цанов. Много от политическите командири ходеха да търсят музиканти, певци, художници от младото попълнение войници за участие в художествена самодейност. В публичното пространство се носеше приказката „Като идеш войник, няма да казваш какво можеш, дори няма да казваш, че можеш да караш колело“. Офицерът искаше и търсеше войници, които могат да пеят, за да участват в батальонния войнишки хор, художник за ателието на батальона. Няколко момчета се обадиха: „Аз“, „аз“. Мене ме достраша да се издам.
След няколко дни дойде старши лейтенант Цанов. Някой му казал, че съм кандидатствал в художествената академия, но не са ме приели. Попита ме дали е вярно. Не можах да скрия и казах, че е вярно.
– Значи имаш и средно образование. Не съм прочел досието ти, а защо си мълчиш бе, момче. Знаеш ли, че тука може да е бъдещето ти.
– Как така? – попитах.
– Аз съм командир на рота във Военното гранично училище. Ще погледна досието ти и ще те намеря.
На другия ден старши лейтенантът с радост ми съобщи, че ме превеждат от сапьорската рота във военното училище за две години.
– Ще се помъча да те взема при мене в класа, където войниците са изкарали по една година военна служба и сега са курсанти при мен.
– Но аз съм млад войник, как така…?
– Така, ще си траеш, ще те уредя. Ще си ми полезен.
Както каза старши лейтенантът, така и стана. Зарадвах се, не защото ще ставам офицер, а за това, че ще си изкарам военната служба не за три, а за две години. Настаних се във взвода на старши лейтенант Йотов. Заех легло долу на вишката, а отгоре беше Иван Стоев от с. Кукорево, Ямболско.
И така, и аз започнах учебните занятия. Те бяха по политическа и гранична подготовка, политикономия, история на БКП и на КПСС, и тактика. Заедно с тях, извън учебно време, ходех да помагам в ателието на Кирил Мийски, известен военен художник, тогава войник, много по-голям от нас, влязъл в казармата по-късно, защото е бил студент. Картините му красяха всяка една гранична застава.

Сакар нюз
От Сакар нюз декември 2, 2020 07:09
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Реклама

Посещения

  • 9 664 766 преглеждания