Иван Дулов: „Когато започнах занаята, бяхме 24, останах само аз“

Стоян Тонев
От Стоян Тонев април 28, 2019 15:55

Иван Дулов: „Когато започнах занаята, бяхме 24, останах само аз“

Акценти

  • Вестник „Сакарнюз“, #15/144 19-25 април 2019 г.

Свързани публикации

На 78 години устремецът Иван Сотиров Дулов е единственият работещ дърводелец в най-голямото село от Тополовградска община – Устрем. Макар и на тази възраст, бай Иван е жизнен, пъргав, освен това веселяк и шегаджия и не отказва никакви поръчки, които може да изпълни. Всеки ден съселяните му го виждат качен на своя мотопед да отива или по-някоя работа из село или направо в дърводелския си цех. Справя се добре с врати и прозорци, дограма за къщи и други сгради, прави маси, шкафове, столове, пейки, да не говорим за дръжки и сапове за всякакви земеделски сечива.
„Добре, че е той“, казва за него кметът на селото Христо Илчев. “За всичко опираме до него, да не говорим, че и погребение не може да мине без неговата намеса, поради особеностите на този ритуал в село.“
Началото на трудовия път на бай Иван е още след завършването на 7 клас. „Започнах работа като чирак в дърводелския цех на ТПК „Първи май“ в Устрем на 14-15 години и до ден днешен се занимавам само с дърводелство. Като започнах чиракуването в цеха, работихме 24 човека. Не всички бяха от Устрем, имаше и от Срем и Радовец, и оат Чернозем, Елховско. Тодор Бончев беше и майсторът, и отговорникът тогава, а чираците бяхме трима – аз, Стоян Дичев и Георги Трънчев. Произвеждахме всичко – дограми, шкафове, столове, маси, синии /паралии/, малки /ниски/ масички и всичко се търсеше много из околията. Хората тогава масово строяха и обзавеждаха къщите си.

Работихме почти изцяло ръчно, нямаше модерни машини,

даже и фрези нямаше. Всичко се правеше с голям труд.
Това продължи горе –долу до 1978 година, когато постепенно работата намаляваше, както и хората. Тогава отидох на работа в мината. Тези кули на подемниците на рудник „Бакаджик“ и на „Барита“, и тук, в мина „Устрем“, аз съм ги правил. А до „Бакаджик“ пътувах цели пет години.
На мина „Устрем“ работих след това в РМЦ /Ремонтно механичен цех/. Всички дограми на хижите съм ги правил сам.
През 1987 г. заедно с Димитър Симеонов, тогава директор на държавните мини „Васил Коларов“, и още няколко специалисти заминахме за Алжир, където работихме до 1991 година. Там направих 10 дървени бараки с по 6 стаи, общо 60, за работниците и управата на мината, в която работехме.
През 1991 г. се върнахме и почнах пак на мина „Устрем“, която вече бяха почнали постепенно да закриват, после и във флотационната фабрика и така до 1996 г., когато се пенсионирах – за втора категория труд. Като длъжност не ме водеха дърводелец, а кофражист. Малко преди да се пенсионирам, година може би по-рано, взех под наем този цех, в който се учих на занаят, и така до ден днешен.“
Попитахме бай Иван дали има млади хора, които идват при него, за да се учат от занаята му. „Абе идват, най-вече циганчета. Питат: „Бай Иване, имаш ли някоя работа“. Имам казвам, но като видят как здраво трябва да се работи, се отказват. Искат пари, ама аз да им ги изкарвам и да им ги давам за един – два часа работа. Но на тази възраст, не мога да вадя пари и за други хора. Научи се, работи и ти, и вади пари за себе си и семейството си.
Има момчета, които имат нюх към работата, но занаят не им се учи.
Труден е нашият занаят. От времето, когато го учих, останах само аз, всички други вече не са между живите. А занаятът е хубав и потребен за хората.
Сега навлязоха алуминия и пластмасите, но

смятам, че пак ще дойде време за дървените дограми.

Ето зетят е в Лондон, работи там, скоро и дъщерята ще отива за постоянно, и той казва, че са взели да се връщат към дървената дограма. И при нас това ще стане. Хубаво нещо е дървото, хубави са и нещата, които се правят от него, човек трябва до го усеща, защото дърво, дърво, но и то има душа. Дано се меракландисат млади хора да възродят този хубав занаят.
Ще работя, докато мога, защото ако спра да работя, пиши ме умрял,“ завърши бай Иван Дулов от Тополовградското село Устрем.
Той е щастлив със своите деца и три внучки. Две от дъщерята и една от сина, а има и една правнучка. Мъчно му е, че са останали само двамата със съпругата му в село. Синът му е следовател в полицията в Пловдив, а дъщерята е в Англия, но разбирайки какво е времето, в което живеем, се моли да са живи и здрави, да идват на гости по-често и да се обаждат, за да поддържат връзката помежду си.

Стоян Тонев
От Стоян Тонев април 28, 2019 15:55
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Реклама