Една малка , мъничка историйка от преди много години

Сакар нюз
От Сакар нюз август 13, 2015 03:52

Една малка , мъничка историйка от преди много години

Акценти

  • В "Злати дол" имаше установена някаква немска военна част, с десетина камиона и няколко големи мотоциклета с кошове.
  • Първи аз си намазах една филия от съдържанието на голямата консервена кутия, която беше отворена и която взех от един сандък
  • Преглътнах хапката си, но не мина и минута и стомахът ме сряза.

Свързани публикации

СИМЕОНОВГРАД | Васил Станев | 

Всяка сутрин, когато се събуждах на столчето до кревата ми имаше чисти дрешки, върху които имаше бележка: „Добро утро! Измий се, закуси и тогава излизай да играеш!” И това всеки божи ден.

По онова време преди 9 ти 1944 год., всичко, от хляб, дрехи, обувки даже и хамсиената риба, всичко беше с купон. Брашно е късмет да намериш. Но това е друга тема.

Нашето семейство живеехме под наем в гр. Симеоновград. Къщата на хазяина се намираше срещу жп работилницата. На рампата отстрани имаше голямо празно пространство на което бяха складирани много железа – модули за жп мостове, пилони, дървен материал. В случай, че някой мост бъде бомбандиран, бързо да бъде възстановен.

Там, на това място ние, децата от махалата играехме на различни игри – криеница, хайдути и стражари и други детски игри, които се играеха по онова време.

На 20-30 метра до нашето убежище имаше установена някаква немска военна част, с десетина камиона и няколко големи мотоциклета с кошове. А да си призная, правихме и бели. Мотоциклетите никой не ги пазеше, само бяха покрити с брезент, но това не ги спасяваше. Ние атакувахме с кибритени клечки, бутахме в ключалките, бибиткахме и бягахме да се крием.

Към обяд, скрити зад пилоните и гредите наблюдавахме германците като обядват. Преглъщахме, а слюнките ни се превръщаха в балончета от детските ни устица. Нахранени, някои оставаха да си говорят, а други се прибираха да почиват. Накрая оставаше само дежурния в така наречената войнишка полева столова да прибере и да почисти.

Един ден, когато всички се нахраниха, а на мястото не остана никой, взехме решение един от нас да иде и да събере каквото имаше останало по масите. Спогледахме се. Погледите на всички бяха вперени в мене. Наско – един от бандата сви рамене, подвръждавайки решението на всички – „нали ти си главатаря”. Няма как, не казах нищо, само смънках „да, бе, главатар” и тръгнах. Усещах погледите на всички впити в мене, като се обърнах всичките главички на бандата лъскаха на слънцето. Приближих леко, леко, оглеждайки се на всички страни. Стигнах „рубежа”.

На масата имаше остатъци от кашкавал, салам, дори и няколко цели шоколада. Имаше и хляб – черен, като кирпич и няколко неотворени консерви. Огледах се бързо още веднъж и напълних в пазвата каквото можах да събера, шоколадите сложих в джоба, след което се обърнах назад и държейки панталоните с едната ръка хукнах обратно. Копчето на едната тиранта се скъса, затова стисках с лакти и ръка да не изсипя по пътя всичко, което бях плячкосал.

Стигнах до скривалището цял, целеничък. Лицето ми гореше, мускулите на краката ми се схванаха, брадичката ми трепереше. След като се успокоихме, че „операцията” мина успешно се заехме да опитаме от „благодатния дар”. Първи аз си намазах една филия от съдържанието на голямата консервена кутия, която беше отворена и която взех от един сандък. Отхапах първата хапка с радост и удоволствие, а другите ме гледаха зяпнали и преглъщаха. Колкото по-дълго дъвчех, толкова по-гадно ми ставаше. Останалите спряха да мажат филийките си. Преглътнах хапката си, но не мина и минута и стомахът ме сряза, свих се на кълбо, а не след дълго устните ми набъбнаха, езикът ми надебеля и взех се по-трудно да дишам. Децата като видяха какво се случи с мене избягаха, а аз колко съм лежал на земята не помня.

Ние, живеехме от другата страна на шосето, на около стотина метра. На горния етаж на къщата живееше една арменка, интернирана от гр. Пловдив. Като ме видя, че се прибирам превит, влачейки се едвам, едвам, жената ме домъкна до леглото. Много се изплаши от почервенялото ми и подпухнало лице и подутите ми и увиснали устни. „Какво се случи миличък” ме попита загрижено тя. С мимики успях да обясня, след което ме накара да повърна и ми направи компрес.

След по-нататъшните майчини грижи и няколко дена „домашен арест” бях готов за нови приключения.

След всичко случило се, майка ми ме накара да сложа всичко в една торба – чанта, да го върна и да се извиня. Погледнах я умолително, но погледът и беше непоклатим, само показа с пръст торбата. Прибрах всичко от скривалището и се запътих към столовата. Приближих се със страх до един войник, който беше седнал на един сандък и си свиреше с устна хармоничка. Помня още мелодията, запомних я за цял живот, беше любимата песен на Хитлер – Лили Марлен /старата казарма/. Спрях до него и войникът спря да свири. Погледна ме, но аз забих поглед в земята срамежливо и мълчах и усетих как коленете ми трепереха. Попита ме нещо, но не разбирах техния език. Оставих торбата на земята пред краката му и я разтворих, а той започна да изрежда съдържанието й на немски език. Направи му впечатление голямата консервена кутия, аз я посочих и с мимики му обясних, че съм ял от нея. Войникът се стъписа, а веселият му поглед стана строг и недоумяващ, по всичко личеше че не можеше да повярва. Обясни, че това не е за ядене и че е отровно, изплези език и се хвана за гърлото, а на немски произнесе думата паркетин.

Оказа се, че вместо с масло съм намазал филията си с паркетин и ядох от нея!!!

Като разбра, че не е станало нищо сериозно и съм жив и здрав, се засмя и разроши и без това рошавата ми руса косица. В това време отнякъде дойдоха няколко млади немски войници. Показа ме и през сълзи от смях започна да им обяснява какво се беше случило с мене.

След кратък разговор с колегите си ме заведе до един голям сандък – шкаф, отвори го и освен онова, което имаше в торбата ми даде още два черни хляба, две консерви, кашкавал, едно парче салам, няколко шоколада, ситни бонбончета, като фасулчета и ме изпрати.

Майка ми, притеснена и трепереща чакаше и се обвиняваше, дали не е сбъркала, като ме задължи да върна откраднатото. Но като ме видя, че се връщам жив и здрав, мъкнейки едва пълната торба, плачейки от радост ме прегърна толкова силно, че изохках, но ми стана топло и леко от силната майчина прегръдка.

Една сутрин след обичайните сутрешни процедури, готов за игра забелязах, че мястото където бяха колите и немските войници беше празно. Бяха си заминали ненадейно, както и ненадейно бяха дошли.

Така тази малка, мъничка историйка имаше щастлив край!

Сакар нюз
От Сакар нюз август 13, 2015 03:52
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.