Атанас Атанасов: „Заради един камион затрихме Дружеството!“

Стоян Тонев
От Стоян Тонев май 28, 2020 06:49

Атанас Атанасов: „Заради един камион  затрихме Дружеството!“

Акценти

  • Регионален вестник, # 20/904 година XVII, 22 - 28 май 2020 г. излиза всеки петък в общините: Харманли, Тополовград, Симеоновград, Любимец, Свиленград, Ивайловград, Маджарово

Свързани публикации

Атанас Атанасов, Управител на „Златно зърно“ ООД

Господин Атанасов, как се стигна до предложението за ликвидация на „Златно зърно“ ООД, или Мелницата, както е популярно наименованието му сред местното население. Кои са причините и как се стигна до това състояние?
Ще ми се да кажа няколко думи преди да Ви отговоря на въпросите, които зададохте. Дружеството бе създадено с голямо желание навремето. И на мен ми се иска да благодаря на хората, с които работихме тогава, за неговото създаване и развитие. Петър Пашов, като кмет на общината, Стоян Господинов, Йовка Белева, Симитчиеви. Това бяха едни прекрасни и отговорни хора и тогава много лесно се работеше с Общината, имаше разбирателство. Не знам защо, какво и как се промени от десетина години насам та се стигна до ликвидация.
Дружеството се създаде като съвместно предприятие –„Златно зърно“ ООД със следните участници: „Метком“ ООД София /Симитчиеви/ с 51.5% дялово участие, Община Тополовград с 42 % и моята фирма ЕТ „Зора Атанасов“ с 7.5% . Нашето дружество беше едно от първите в страната, което правеше най-хубавото брашно. Вадехме най-високия рандеман и ние бяхме авторитет не само в Хасковска и Ямболска област, а в целия регион. С годините обаче не можахме да развием Дружеството както си го представяхме и както ни се искаше.
Аз правих няколко предложения като управител и срещах все някак си протакане на нещата, уж постигаме съгласие с кмета, но все срещахме неодобрение от Общинския съвет и т.н. Само ще ви дам един пример. Примерно за реколта, когато трябва да се изкупува през юни, август аз трудно получавах одобрението от Общинския съвет. Обикновено то идваше, когато кампанията приключваше.
Това всичко влияеше изключително много на Дружеството. Още повече, че нещата в нашия сектор доста се измениха. В страната се направиха нови мощности, които можеха да хранят България, Румъния и Гърция. Три пъти по-големи мощности имаше в този сектор. Въпреки всичко ние успявахме да се съхраним. Фалираха такива големи комбинати като тези в Ямбол, в Стара Загора в много други градове, включително и в Свиленград.
Ние все пак успяхме да се съхраним и работим в един период от около 20 години. Но дойдоха времена, в които трябваше да се влагат средства, за да се реагира на новата обстановка на пазара. Трябваше да се финансира това дружество и аз непрекъснато това нещо съм го казвал, предлагал и настоявал да стане. На нас ни трябваше един камион, не ни трябваше да финансираме някакви големи работи. След като разбрахме, че Общината не може да участва, няма средства, ние се отказахме от силозите.
Направихме склад в базата на някогашните „Зърнени храни“, който долу горе ни задоволяваше нуждите. Този специализиран камион ни трябваше за насипно брашно, защото нещата се измениха. Когато започнахме, във всяко село имаше фурна, които във времето, една по една бяха затворени. В нашата, в елховската, в свиленградската, в радневската общини, единствената фурна, която остана, бе тази на „Симид“. За една година фалира в Студена, други фалираха или затвориха, като тези в Малък манастир, Голям манастир, „Палазови“ в Устрем. Затвориха за една година.
Докато те работиха с пакетажно брашно, поддържахме някакво ниво на фирмата, но големи комбинати си направиха всичко с насипно брашно. Ние успявахме да се спасяваме, защото знаехме, че ако спрем фирмата, отиваме на загуба. Наложи се от 30 човека персонал да ги намалим на 6 – 7 човека, но въпреки всичко моята надежда беше, че ще вземем този специализиран камион за носене на брашно. Но по една или друга причина не можахме да осъществим това.
Нашата фирма си внесе собствените средства, „Симитчиеви“ и „Зора Атанасов“ – също, и осем месеца стояха парите в банковата сметка но от Общината средствата съгласно дяловете не постъпиха. И стигнахме до… никъде. Един месец, два месеца, три месеца, години… И решихме да затворим предприятието, нямаше смисъл да продължаваме агонията, въпреки че не бе добре нито за съдружниците, нито за хората от общината.
Три, четири месеца аз говорих с господин кмета и със съдружника от София – Симитчиев, да вземем решение да продадем дружеството и ако има кандидат, да го купи. Някъде около година може би бяхме решили, ако не се продаде предприятието, да минем към неговата ликвидация. Общината предложи да си продаде дяловете, има решение на Общинския съвет за това, но не се стигна до продажба и закупуване на дяловете от наша страна. Предложението беше към нас. Първото бе за 340 000 лв, второто мисля че беше за около 150 000. Не се стигна до сделка заради тази цена и агонията продължи с годините. Четири години предприятието не работи. Агонията продължи, натрупват се лихви, ние имаме близо 15 000 лв. към НАП, ВиК, Енергото. Например ние не ползваме никаква електроенергия, но за това, че имаме трафопост за поддържане на пренос на електроенергия, всеки месец плащаме по 200 – 220 лв. Имаме СОТ и други неща.
Нашето мнение тука вече е категорично, че дружеството няма да го бъде. Проявиха интерес една агенция от София искаше машините, сградите, съоръженията, давахме там справки давахме и накрая се обадиха и казаха, че не е това, което търсят. Имаше разговори с местни земеделски производители, кметът и той провеждаше някакви разговори с местни бизнесмени, но няма желаещи.
В нашия бранш в България се продават много мелници, но никой не купува вече.
Ние предприятието щяхме да го запазим, даже щеше да работи, ако тези 40 000 лв., които трябваше да се дадат от Общината за камиона, ги бяха превели. Сега щяхме да имаме 42 000 лв. дивиденти за една година, но съжалявам, не можа да стане!
Ако Общината нямаше блокираща квота, ние останалите съдружници щяхме да решим проблема досега по един или друг начин. Предприятието щеше да работи. Щяхме да си купим камион и да си вкараме пари и Общината щеше да остане с 5% , но без решение на Общото събрание не можехме да го направим.

Каква все пак е историята с този камион, той ли се оказа препъни камъка и развали съдружието. Милиони ли струваше, или пък някой искаше да прокара свой интерес?
Въпросът за камиона – брашновоз не е към мен или другия съдружник, той е въпрос към общината и по-точно към Общинския съвет. Ние, както казах и по – горе нашите средства според дяловото си участие ги преведохме своевременно. За нуждата от такова превозно средство информирахме още през 2013 г.
Една година по-късно се взе решение, общината да преведе средствата съобразно дела си, но това така и не стана до ден днешен. Така бяха създадени всички предпоставки едно работещо предприятие да поеме пътя към закриването си. Ако този специализиран камион беше закупен, предприятието щеше да си работи, защото ние пазар за насипно брашно имахме и можехме да го разширим. Брашното, което произвеждахме, бе качествено и се търсеше. Освен това имахме в наличност добър и добре обучен персонал. Хората много търсеха другите продукти – трици, шлоп и др., а бяхме намерили пазар за триците в Гърция и Турция.
Да не говорим, че хората от Общината много ги търсеха и до днес ме питат какво направихте, че затворихте мелницата.
Предприятието бе един плюс за общината и бе единственото значимо нещо – инвестиция в общината, която се създаде в последните 30 години. Да, така стана, заради един камион затрихме мелницата и цялото предприятие. И за това трябва да отговорят от Общината, защото ние искахме читав и работещ камион, който да няма нужда от постоянни ремонти, а не някакъв по-подходящ за вторични суровини и старо желязо, който да ремонтираме всеки ден. Такъв струва 40 – 50 000 лева. Само, че за някои съветници сигурно бяха по-важни някои лично благоприятни неща, отколкото интересите на общината.

Жалко е, че затриваме едно предприятие, работещо, където могат да работят 20 човека и нагоре. Хората и сега ме срещат по улиците и ме питат тази мелница няма ли да почне да работи. Защо я спряхте тази мелница?
Хората бяха доволни, носиха си, мелеха си, взимаха си брашно, трици и т.н. Но така станаха нещата. Съдружието с общини и държавни организации е много трудно. И по-често неуспешно.

Стоян Тонев
От Стоян Тонев май 28, 2020 06:49
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Реклама