Началото на Кавакли

Сакар нюз
От Сакар нюз януари 28, 2018 08:06

Началото на Кавакли

ЛЕГЕНДА | Тодор Николов

На 21 февруари дългогодишния главен редактор на вестник „Сакарско ехо” и известен местен журналист и писател Тодор Николов – почетен гражданин на Тополовград, щеше да навърши 90 години. Не можа да стигне до тази почтена възраст бай Тодор, но остави зад себе си творчество, включващо разкази, очерци и други журналистически материали. Те бяха съзвучни с времето, в което той твореше и на което се стремеше да бъде обективен отражател и регистратор.
В няколко броеве на вестник „Сакарнюз” ще публикуваме подбрани разкази и други материали от неговото журналистическо и творческо наследство.

Гората бе затихнала и само от време на време гургулиците се обаждаха от гъстите клони на сенчестите дървета край реката. Говедата лежаха на пладнището и преживяваха. Старият говедар кърпеше скъсаните си цървули и поглеждаше неспокойно към дълбоката вековна гора. Тревогата му растеше. Животните вече почнаха да стават, слънцето поемаше път на запад, а една от кравите все още я нямаше. Тя бе изчезнала малко преди да стигнат пладнището, защото преди това говедарят беше я видял с другите. Обу закърпените си цървули, изправи се и се подпря на дългата тояга. Сложи длан над челото си, огледа още веднъж гората и с пълен глас извика провлечено:
Хо, Хо, Хо, хол!
Отвърна му ехото. Още веднъж, още…още!… Ехото продължаваше да звъни в планината, гургулиците притихнаха, а кравата все още я нямаше. Не чуваше ли неговия повик, или пък не искаше да се прибере. От няколко дни тя бягаше от стадото и се връщаше в селото сама, късно през нощта. Няколко пъти стопанинът й, чорбаджи Христаки, го гълчеше и ругаеше, заплашваше го, че ще го изгони от говедата, ако се случи нещо с кравата – да си взима пъртушините и да не се връща вече в село. Беше му казал точно така: „Ще те изселя, чуваш ли? За мен кравата е по-скъпа от тебе, тъй да знаеш!”.
Чуден човек! Та какво съм виновен аз? Толкова добитък водя на наша, дето се вика с говедата остарях, досега нищо лошо не се е случило. Само тази проклета крава, дето се губи всеки ден, ще ми навлече беля. Къде ли се дява сама през деня?
Говедата бяха станали и поемаха път към реката. Говедарят гледаше след тях и мърмореше тихо на себе си. В гората нямаше с кого да разговаряш.
„Сиромашко теглило – размишляваше говедарят. – От една страна турци и гръцки духовници, от друга страна проклети чорбаджии. Едните ти смъкват кожата от гърба, другите вярата си искат да ти натрапят, а чорбаджията – от селото щял да ме прогони!”
-Хо, Хо, хол! – провикна се още веднъж преди да тръгне след говедата.
– Хо, Хо хол! – отвърна му ехото.
Чувал съм от стари хора, имало случаи, когато змей сучел дойните крави. Дали пък и тя не ходи при някой змей в гората! Не съм я виждал как се прибира вечер в селото, пък и чорбаджията нищо не е рекъл, а той щеше да забележи, ако млякото е намаляло. Докато има телене, тя винаги ще се връща в селото. Майка е и няма да остане да нощува в гората. И животните са като хората – силна е майчината обич. Но ако я намерят вълци? Тогава?… Потръпна от страх за животното и за себе си. Ще остане теленето без майка и тогава чорбаджията ще изпълни заканата си.
Да приеме гръцката вяра, да иде при кариотите, може би чорбаджията няма да посмее да го изгони от селото. Но лесно ли е да се откажеш от вярата си, да се отречеш от себе си. Ще кажат хората, толкова години живя като българин, а на стари години се продаде запад една закана от чорбаджията; няма да я бъде тази, чорбаджи, няма да я бъде!
Утре ще взема със себе си малкия. Дете е още, страх го е само в гората, но ще го оставя на пладнището да наглежда добитъка, а аз ще тръгна след нея. Трябва да разбера защо се дели от стадото и къде отива в гората.
“Тате, страх ме е в гората, не искам да оставам сам” – молеше се детето, когато на другия ден баща му реши да го остави да наглежда добитъка, докато му отсече една хубава голяма тояга. Така му беше казал. Ще избере най-хубавата тояга, ще избели кората и, ще я обгори и ще стане чудесна тояга. Досущ като неговата, по-хубава дори.
“Тате, аз не искам тояга! Искам да сме двамата.”
Старият говедар са усмихна, дожаля му за детето, но после махна с ръка, приближи се до него, погали го по рошавата главичка и рече:
“Не те ли е срам да се плашиш от нищо, бе синко? Я погледни какъв юнак си станал вече. Панталонките ти станаха къси, коленете ти се гледат, ергене си, а се страхуваш. Послушай как сладко гукат гургуличките, как пеят жетварките на Гердемя. Пък аз ей сега ще се върна.”
Той говореше на детето, а очите му шареха все сред добитъка. Следеше с поглед кравата на чорбаджията, която вече бе се отделила и навлизаше в гората.
“Пак ще си поприказваме, почакай да върна ей онази крава!” – и изтича. А кравата беше вече изчезнала. Дяволски проклета крава! Завря се в най-гъстата гора. Клоните на габърите го шибаха в лицето, дърпаха и без това окъсаната му риза.
Хо, Хо, Хо, хоууу! – провикна се, за да чуе то бащиния си глас и да се поуспокои.
Дълго бе се лутал из гъстата гора, идеше му да се върне, да се откаже, но как ще се прибере довечера в село. Нали пак ще го посрещне чорбаджията с ругатни, нали пак ще го хока и заплашва, а той трябва да мълчи и търпи като всеки ден. Не, този път той няма да се върне докато не намери кравата. Гората пооредя, тук-таме се показваха малки полянки. Беше прехвърлил баира и се спущаше надолу, когато зачу шепот на малко планинско поточе. Водата се провираше и криволичеше като огромна, безкрай дълга змияи съскаше в песъчливата почва. Тръгна срещу течението. Бе изминал едва стотина метра и пред него се разкри една чудно хубава поляна, обрасла с гъста зелена трева, а в дъното на скалите бълбукаше обилна изворна вода. На голямата поляна край извора, нагазила в буйната тревиста растителност, пасеше кравата. Изви глава, погледна го кротко и продължи да пасе. Значи затова е бягала от стадото. Открила е свое пасище. Хитруша! Сега той не и се сърдеше. Радваше се и беше готов да разцелува влажната и муцуна, загдето му откри красив и потаен горски кът, който говедарят сравняваше с красотите на един малък земен рай.
Наведе се над извора и уталожи своята жажда. После наплиска лицето си, като гребеше вода с големите груби шепи. Видя изкривеното си лице в раздвижената вода и се усмихна. Стана, подпря се на тоягата и огледа добре мястото. Надолу имаше хубава котловина, обградена с малки възвишения, защитена от ветровете и скрита от погледа на друговерците. Взе тоягата си, подкара кравата и заговори:”Щял да ме изгони от селото. Нека ме изгони, сега вече не ме е страх. Ще дойда тук и няма да ме знаят ни турци, ни чорбаджии. Ще дойда сам, а той нека гони другите. Мене няма да ме намери!”
Старият говедар устоя на думата си. След няколко дни той отскубна три тополки от Гердемското крайречие, посади ги до новия извор, насече пръти от гората, направи си малка плетена къщичка и остана да живее на това потайно място. Броят на плетените дървени къщички бързо нарасна. Хората от близките села търсеха убежище в гората и идваха при стария говедар. Растеше и броят на тополите край изворчето, които извисяваха снага високо нагоре. Селището все повече се уголемяваше. Неговите първи обитатели го нарекоха Кавакли, заради многото каваци, които бяха посадили край извора.
Тази случка е станала вероятно в края на ХVІІ век, както разказват старите хора и от когато датират първите данни за създаването на Кавакли, днешния Тополовград.

Сакар нюз
От Сакар нюз януари 28, 2018 08:06
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.