Тя сънуваше дракони

Сакар нюз
От Сакар нюз август 27, 2021 17:32

Тя сънуваше дракони

Акценти

  • Вестник „Сакарнюз“, #30/962, година XVIII, 27 август – 2 септември 2021 г. Излиза в общините: Харманли,Тополовград, Симеоновград, Любимец, Свиленград, Маджарово, Ивайловград, Минерални бани

Свързани публикации

Красимира Стоева

Търсих я седемнадесет години.
Вече не вярвах, че ще ми позволи да я открия. Затова, щом мъглата започва да избледнява, островът ми се струва като мираж. Вълните подхвърлят нестабилния сал, който сковах от отломките на разбития кораб, но ме носят в правилната посока. Беше топло, когато потеглихме, но преди няколко дни ледено течение потопи фрегатата, издави всичките ми спътници и ме понесе към тези мрачни студени води. Вие ми се свят, не съм ял от дни и целият съм вир-вода, а устата ми е пресъхнала от жажда, но мисълта, че приближавам целта си, ме ободрява.
Това ли е мястото? За него се носят легенди, но малцина са оживели след стъпването си на този бряг. Отдалече личи, че островът не е естествено образувание. Издига се насред бурния океан бял като айсберг, с гладки отвесни скали и един полегат заснежен плаж, който ме мами като оазис насред пустиня. Сякаш е направен нарочно, за да акостирам там. Тя сигурно знае за пристигането ми. Дали не ме наблюдава в момента? Капан ли ми готви? Дори да е така, аз нямам избор, а и все още ми се струва, че има шанс да успея… Макар че не съм сигурен каква е мисията ми.
В главата ми отекват думите на учителя ми от ордена:
– Тя е хитра. Ще си играе с мислите и страховете ти. Ще те изправи срещу това, от което най-силно се боиш, или ще те подмами с нещо, което отчаяно желаеш. Няма да те допусне до себе си, освен ако не е сигурна, че си във властта й. Трябва да си твърд и безчувствен. Трябва да се прикриваш и когато ти се удаде възможност, да бъдеш безпощаден. Трябва да я убиеш!
Потръпвам. Изминаха повече от две десетилетия от деня, в който стъпих в храма на ордена и дадох клетва, че ще я търся и ще я унищожа. Днес думите на свещениците, които се борят за свободата на народа ни, ми звучат наивно. На метри от острова се чувствам безпомощен само при вида на внушителните скали.
Салът се удря в брега и се разпада, а аз пропълзявам на сушата. Целият съм вледенен и крайниците ми са почти безчувствени, но въпреки това ми се струва, че става още по-студено. Пристъпям напред и преминавам бавно под искряща ледена арка. Висок тунел ме води в ярко осветено помещение, чиито стени блестят с метални отблясъци. Ето ги развалините от последния храм на боговете. Всъщност не, това никога не е било място за поклонение и вероятно е проектирано с по-амбициозна цел. Формите, изрисувани по стените, ситните вдлъбнати плетеници и издатините са ми непонятни, но нещо ми подсказва, че не бива да ги докосвам. Дали това не е древен космически кораб?

Според легендите те са дошли тук от небето в зората на времето преди хиляди…

не, по-скоро преди милиони години. Превърнали са пустошта в градина и са създали всичко само с мисълта си. Вдъхнали живот на същества от своите собствени легенди, владеели народа ни, обичали, мразили, воювали. Някога са бродили сред нас, управлявали са света, а ние сме ги почитали. Един техен ден бил равен на хиляда наши години. Те били могъщи, но не безсмъртни. Избили се един друг в последната война, която разрушила цивилизацията до основи. От пепелта сме се възродили ние – бледо копие, краткотрайни сенки, слаби и уязвими хора.
Не зная кой е написал легендите, но в тях трябва да има искрица истина. Разхождал съм се върху развалините на огромни и величествени сгради, непосилни за възможностите ни. Държал съм в ръце артефакти, останали от тяхното време, които крият магическа сила, но ние не знаем как да ги използваме. Изпитвал съм чувството, че съм само дете в свят на възрастни, но никога няма да порасна достатъчно, за да ги разбера. Пришълците са мъртви. Сега техният свят е наш, а за тях са ни останали само легенди… Също и тя.
За нея се носят предания. Говори се, че единствена е оцеляла и все още живее на малко късче земя, плуващо без посока насред океана. Случайни пътешественици са виждали последното й убежище и някои от тях – малцината, които са останали живи и не са полудели – разказват за преживяното. От векове хората й отправят молитви и принасят жертви. Тя сигурно знае, но остава безучастна.
Заспала е дълбоко. Един неин час за нас е стотици години. Тя може да спи още хилядолетия или пък никога да не се събуди. Дори и така обаче мислите й създават светове и променят хода на времето. Тя сънуваше дракони в детството ми и те излязоха от древни пещери в планините, полетяха над села и градчета, опожариха ниви и изпепелиха стотици невинни. Нейните дракони убиха семейството ми и разрушиха родния ми дом. Тя предизвиква земетресения, тя кара вулканите да изригват, тя смущава мислите на владетелите и настройва хората едни срещу други. Така се говори и затова цял живот ме обучаваха как да я убия.
– Време е да се освободим от робството на тези, които са дошли от звездите! – говореха разпалено братята ми от ордена. – Те са изпълнили ролята си, но сега този свят е наш и щом тя умре, ще можем да заживеем в мир!
Дълги години вярвах в този призив. Боговете някога са се избили от алчност, гордост и дива жестокост, а сега тя вдъхва същите черни мисли в умовете ни, за да последваме тяхната съдба… Дали ще продължим да се бием помежду си, ако тя не надъхва армиите ни една срещу друга? Свещениците воини налагат волята си, като воюват със съседните народи и като унищожават всички, които изповядват различни вярвания. Тя ли е причината?

Така ли се забавлява в сънищата си, или боговете просто са ни създали кръвожадни като себе си…

Преди десет години по време на битка попаднах в плен и повече от година живях в робство при морския народ. Там срещнах стария съдия, който се присмя на мисията на живота ми.
– Ако я убиеш, ще причиниш края на всичко – каза ми той. – Ако тя умре, цялата цивилизация ще загине, защото нейното съзнание създава и управлява света. Боговете от космоса могат да съществуват без нас, но ние не можем без тях. Мисълта й е искрата, която носи живот в мрака.
От години корабите на морския народ кръстосват моретата, за да я открият, но нейният мъничък остров също се носи и непрекъснато променя местоположението си. Може би самата тя го крие по този начин от злонамерени пришълци. Или просто не желае да й досаждаме. Дали се страхува от нас?
– Не! – отвърнах все още уверено. – Искрата е зародила живота, но ние нямаме повече нужда от боговете. Трябва де се откъснем от създателите си и да заживеем независимо от тях! Ако не аз, то някой от братята ми един ден ще я открие. Тя трябва да умре, за да бъдем свободни!
– Дори и така да беше, твоят орден е съставен от безумци, защото тя не би позволила да я доближи човек със зли помисли. Има смисъл да я търсиш, но целта ти е погрешна. Някой трябва да я събуди, за да поеме тя ролята си на създателка и пазителка на света.
В последвалите много дни и седмици старецът ми говореше за идиличния свят, който може да настъпи, ако някога тя се възцари като единствена и пълноправна владетелка. Легендите на морския народ се различават от нашите. Те помнят света, когато боговете са били все още сред хората, като място на безупречен ред, технически разцвет и справедливост. Имало е закони, които са били строги, но са се спазвали и хората са живеели по-дълго, по-богато и по-щастливо, отколкото във всяка друга епоха, настъпила след това.
Според преданията на морския народ не война, а злополука е причинила края на всемогъщите. Те са се опитали да се свържат с първоизточника на живота, с мястото, откъдето са дошли. Може би дори да се върнат там… Но нещо се е объркало. На този етап от разказа си старецът замълчаваше и на въпросите ми отвръщаше уклончиво. Твърдеше, че ръкописите не са точни и не обясняват какво се е случило. Важното било друго – ако тя се събуди и заеме мястото, което й се полага, ще настане отново благоденствие.
Затова ли дойдох? За да я превърна в пълноправна владетелка на света, който дори и сега негласно е неин? Мога ли изобщо да я събудя, ако се опитам? А тя би ли искала да бъде събудена? Затова ли ми позволи да я открия и да стъпя на брега?
Продължавам напред и се озовавам в просторна зала, в чийто център е разположена издигната платформа, а на нея… Затаявам дъх от изненада. Очаквах нещо по-внушително, дори неземно. Значи затова се говори, че те са ни създали по свой образ и подобие!
Пристъпвам към платформата и се привеждам, за да я разгледам.

Пред мен лежи жена, завита почти до брадичката със сиво покривало.

Не мога да определя възрастта й. Косата й е дълга и кестенява, устните й са бледи, а очите й потрепват под клепачите с дълги черни мигли. Чертите й като че непрекъснато се менят и са ми странно познати. В миг ми се струва, че прилича на кротката ми майка, която загубих още като дете. А след това виждам в нея любимата си, при която няма повече да се върна. Или дъщерята, за която съм мечтал, но никога няма да имам. Зная, че заспалата дори не е човек, но я усещам близка. Изглежда така беззащитна и не смея да извадя кинжала си.
Толкова ми е студено, че изгарям. Ледената смърт идва така, зная. Щом от смразяващия повей започне да ти става горещо, значи си стигнал твърде далеч и няма път назад. А няма и къде да се върна, съдбата ми е тук.
Дали тя знае намеренията ми, след като самият аз не съм сигурен в тях?
Не изглежда наранена, а просто заспала. Как ли се е спасила от войната между боговете? Или пък от войната на боговете с хората? Един ден под влиянието на повече вино и по-особено настроение старецът ми разказа последната, най-тайна и срамна легенда. Въпреки че боговете били благодетели, а може би и точно заради това, хората се изправили срещу тях. Според някои поверия това било, за да се избавим от господството им и да управляваме сами съдбата си. Древните сказания на морския народ обаче твърдят, че хората се опитали да спрат боговете, за да не си тръгнат и да ни изоставят. Били сме като малки деца, които няма да се справят сами, без закрилата на възрастните… Кое от двете обяснения е истинското? Ако някое изобщо е…
Излизам през една от гигантските пукнатини в стените и се озовавам на поляна, осветена от призрачно бяло сияние. Очертанията й се губят в бяла мъгла, а пред мен се разстила поле от снежнобели цветя като огромни макове. Усещам уханието им, което не прилича на нищо познато и все пак ми навява спомени. На тази поляна с радост ще остана завинаги, но преди това трябва да изпълня задачата, заради която бродих седемнадесет години.
Да я събудя или да я убия? Кой е правилният отговор? Мислите ми прескачат. Не зная. Не съм сигурен дори дали въпросът ми е правилен. Дали смъртта й ще сложи край на насилието, или ще унищожи завинаги човечеството? Тя ще има ли милост към хората, ако я събудя и я помоля да управлява света справедливо и мъдро? На какво ли е способна будна, щом създава дракони само с проблясък на съзнанието си, потънала във вековен сън?
Внезапно ми хрумва нова мисъл – неочаквана, неестествена, някак чужда. Дали изобщо спящата притежава властта, която й приписваме? Всесилна ли е и може ли да материализира сънищата си? Или последната от пришълците просто си спи и няма никакво влияние върху нашия свят? Нямам отговори, а студът постепенно ме кара да забравя и въпросите.
Движенията ми са бавни и трудно владея ръцете си, но успявам да набера голям букет от бели цветя. Ароматът е прекрасен и упойващ, а боговете са ни създали по свой образ и подобие. Значи тя също ще го усети. Нямам какво друго да й принеса в жертва.
Поставям цветята до главата на спящата и коленича в подножието на платформата. Усещам как тялото ми се сковава и започвам да се унасям. Обзема ме спокойствие, докато гледам умиротвореното й лице. Дали и тя не ме наблюдава сега в съня си?
– Спокойни сънища, господарке – прошепвам, – и дано, дано този път да сънуваш един мирен свят!

Сакар нюз
От Сакар нюз август 27, 2021 17:32
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Реклама