Защо не ме искаш?

Сакар нюз
От Сакар нюз ноември 26, 2021 13:38

Защо не ме искаш?

Акценти

  • Регионален вестник „Сакарнюз“ 12 - 18 ноември 2021 г., брой 41/973 година XVIII Излиза всеки петък в общините: Харманли, Любимец, Тополовград, Симеоновград, Свиленград, Ивайловград, Маджарово, Минерални бани

Свързани публикации

Денимира Михова е студентка втори курс „Фармация“ в Пловдив. Половината от корените й са от малкото сакарско селце Планиново, община Тополовград, откъдето е майка й. Другата половина са от с. Маломир, община Тунджа, откъдето е баща й. Литературата за нея е не само хоби, но и потребност и страст. Това е поредният й разказ, като с някои от предишните е печелила награди на местно ниво в област Ямбол.

Станой, както всяка сутрин, караше стадото с овце към близката поляна, дето беше малко извън селото. Вървейки натам, минаваше през къщата на циганката Драгана. Почтена беше тя, за разлика от другите цигани в селото. Никому зло не мислеше и не вършеше, гледаше си добитъка и къщичката и друго сякаш не я интересуваше. Не е била винаги такава, говорят хората. Черни магии правела и урочасвала, ала откакто мъжа й го ударила мълния на полето и го пренесла на другия свят, циганката се поспряла.

Приела го като наказание от Бог за всичкото зло, което бе пожелала на
другите.

Драгана имаше син – Величко. Добро и работливо хлапе, скоро навършило петнайсет години. Веля, тъй го думаха в селото, като не помагаше на майка си, бе качен на покрива на старата колиба и пееше. Висок и хубав глас имаше, ясен като камбана и досущ като медена пита. Ту се качва нагоре, ту слиза надолу и песента се лее като руйно вино. И като такова действа – опиянява те, замайва те, кара те да искаш още и още, докато не се наситиш. А насищане няма. Младият Станой затуй обичаше да минава през циганската къща. Нищо че така удължаваше пътя си. Песента на Веля го ободряваше, радваше го и по цял ден не излизаше от главата му. Хубаво му ставаше на душата и работата му по-леко вървеше.
Като стигна на полето, остави животните да пасат. Спокойно беше тук, почти никой друг не идваше. Седна под една дебела сянка и затърси из торбата си дървения кавал, който гласеше за Веля. Извади и ножа и започна да го дяла. Искаше да го доизкусури, да го направи с най-хубавия глас и да го подари на циганчето. Песента му щеше да е още по-хубава така.
Изведнъж в далечината се показа бяла глава, която приближаваше към Станой. Не след дълго старият човек стоеше пред младежа. Беше дядо Димитър от селото.
– Какво те води тука, бай Димитре? – запита го Станой, разпознал го.
– Сполай, чедо! Магаренцето си изгубих, па рекох да го потърся и тук. От сабалян го търся, къде ли не ходих – няма го, майка му стара!
– Как го изгуби?
– Бяхме се сбрали снощи у нас – с брат ми и челядта му. Пийнахме доста, па реших да накарам щерка ми да му сложи храна. Тия дни се бе разболяло нещо и ме дожаля за горкото животно. Рекох си, че не може тъй – ние да пируваме, то да страда. Отиде Лилка и уж всичко наред, ама на сутринта като станахме го нямаше. Забравила да го затвори и то избягало.
Станой се засмя.
– Нищо, дядо. Тука някъде ще е, пък и като е болно няма къде да иде. Ще се оглеждам за него и ако го намеря ще ви го докарам у вас. Не бери грижи – ще се намери муканинът.
Старият човек сякаш се успокои от тия думи. Ус-михна се и потупа Станой по рамото.
– Абе… на възраст е вече нашият Керан, ама добро магаре е. Слуша и работи.
Поговориха още малко за реколтата и за добитъка и бай Димитър тръгна по обратния път. Станой отново остана самичък и се замисли – никога до сега не бе виждал дъщерята на възрастния човек. Сигурно е още дете, рече си. Пък и щом е оставила магарето да избяга – изплашила се е от нещо и е избягала, такива са малките дечица.

Пладне вече минаваше
и черноокото момче се унасяше в блажена дрямка.

Някакво кратко шумолене бе достатъчно да го разбуди. Станой скочи, поогледа се наляво и надясно, но нищо не видя. Преброи овцете, за всеки случай. Точна бройка бяха. И преди да си зададе въпроса от къде идеше странния шум, Керан се измуши между високите къпини, като че ли знаещ, че стопанина му го търси и преди часове е бил там.
– А, ти ли си! Взе ми акъла. – каза и си плю три пъти в пазвата.
На връщане Станой караше овцете и водеше магарето. Мина през къщата на Драгана и Веля отново нареждаше своята песен. Ех, че хубаво пееше! Бог го е надарил и то със шепите.
Прибра овцете, поговори набързо с майка си – кой какво бе свършил през деня, и подкара Керан към дома на бай Димитър. Добре му се струваше магарето, малко бавно вървеше, но това ще да е от годините му.
– Бай Димитрееееее! – провикна се черноокото момче като стигна до къщата на стария човек – Излез да видиш кой ти водя!
Но вместо бай Димитър, на вратата се появи стопанката на дома. При вида на любимия Керан, старата се плесна по бедрата и извика:
– Яяяяя! Керанеее, Керанеее – занарежда тя, – следващия път бой ще ядеш, дърто магаре такова!
Магарето,сякаш разбиращо какво му говори старата, наведе глава и изпръхтя виновно.
– Господ здраве да ти дава, моето дете! – каза тя – Хайде, влизай. Ела да те гостим с нашия кебап.
След малко на портата се появи и бай Димитър. Лицето му се оживи като видя магарето.
– Ей, майка му стара, взе ни акъла, Керане! – провикна се той и го погали по ушите. – Влизай, Станойко, ще хапнеш от кебапа на баба ти Мара.
Станой се опита да се възпротиви, каза, че трябва да дои овцете, но неговия тдомакин беше много настоятелен. Младежът реши да влезе за малко, колкото да не му чупи хатъра. А и още от вратата се усещаше ароматът на кебап и на скорошно изпечен намесник.
Мъжете се настаниха на масата. Станой се огледа – насядали бяха и други гости, все добри люде от селото. Странно му се стори, че вижда кмета и сина му, но бързо пропъди тая мисъл.
Дядо Димитър се провикна:
– Лилке, щерко, донеси ракията!
Станой онемя пред гледката, която се откри пред него. Лилка хич не беше дете – напротив! Тя приличаше на току-що разпукала се пъпка на благоухайно пролетно цвете. Косата й бе толкова лешниково кестенява и така прегръщаше раменете й с големите си къдрици, че Станой си представи как се загубва в нея. Като се надвеси над него, колкото да му сервира ракията, погледите им се срещнаха. Ах, тези очи, които неведнъж щеше да сънува! Прииска му се бай Димитровата дъщеря да не отмества погледа си от него. Устните й – плътни и розови, се разляха в свенлива усмивка, когато пръстите на Станой, поемащи чашата, докоснаха нейните.

От тоя момент нататък Станой не виждаше и не мислеше за нищо друго.

Другите мъже на масата се наслаждаваха на ракията и на горещата гозба, а младото момче непрекъснато търсеше Лилка с поглед. Искаше му се да я хване през кръста и да я отведе на неговата поляна. Там щяха да са само двамата с нощното небе и зашитите по него звезди.
Усетил мислите, които минават през главата на младия си гост, домакинът се обади:
-Ех, хубаво е нашето момиче, нали, Станойко? – закачливо поклати глава и вдигна чашата си с ракия – Наздраве за младите!
Мъжете на масата само това чакаха – ясния звън на чашите се разля из целия двор, във въздуха едно след друго се нанизаха „наздраве“, „за младите“ и „да бъде“. Младият мъж също повдигна чашата си. „За Лилка“, рече си, и топлината на пивката ракия се разля по тялото му
Сладък беше кебапът и всеки залък намесник се топеше в устата, а и ракията беше майсторски направена. Но истинското блаженство на душата му идваше от красивата девойка. Станой рядко си позволяваше повече от две чашки, но тази вечер ги надигаше една след друга. След всяка изпита чаша Лилка бързо се появяваше до него, за да му я допълни. Той усещаше, че нейния аромат на рози го опиянява повече, отколкото сливовата ракия на бай Димитър.
Вечерта минаваше в разговори и смях. На всички им беше леко и приятно на душите, не мислеха за несгодите, за всички тревоги и проблеми. Станой ту се включваше в разговорите, ту мълчеше и мислеше. Ако се беше обърнал само за момент към другия край на масата, ако беше видял как кметския син Стоян гледа Лилка и ако знаеше защо тая вечер беше отишъл в дома й с баща си, щеше да избяга от тази къща и повече никога да не се върне.
Когато стана време гостите да се разотиват, младият Станой се изправи от мястото си с мъка. Явно беше пил прекалено – краката му бяха приятно изтръпнали, погледът му се премрежваше и като речеше да каже нещо, езикът му се преплиташе и бързаше да си замълчи. Дядо Димитър предложи да го заведе до тях – видя в какво състояние се намира, но Станой отказа. Знаеше, че трябва да направи друго.

Toй се върна, влезе
тихичко в двора и
се ослуша.

Ето я Лилка – пак храни Керан. Спусна се към нея, хвана я през кръста и побягна. Момата не продума, не извика ни веднъж, сякаш цяла нощ бе чакала само това. От време на време се кикотеше леко и казваше на Станой, че трябва да я върне преди майка й и баща й да се събудят. А той наистина я заведе на неговата поляна, както бе мечтал цяла вечер. Всяка нощ след това се срещаха там, на тяхното място. Прекараха дошлото лято така – лежейки на тревата. Откриваха сърцата си един пред друг или се закачаха като малки деца, смееха се до сутринта и животът беше хубав. Песента на Веля му се струваше още по-красива, работата леко и бързо вървеше и той се чувстваше по-жив от всякога.

Неусетно се изтърколи жежкото лято и настъпи златната есен. В Станой нямаше капка съмнение, че Лилка трябва да бъде негова жена. Той бе разказал на майка си за нея и нямаше търпение да я доведе вкъщи, за да я зарадва. Онази есенна вечер беше съдбоносна. Станой вървеше към поляната, за да се срещне с изгората си, а сърцето му лудо прескачаше. Беше решил да й каже за намеренията си.
Тя го чакаше там – кротка и благоуханна. Ако в онзи момент не беше толкова развълнуван, щеше да предугади, че нещо я измъчва и нямаше да каже, каквото беше намислил. Цяла вечер Лилка мълчеше, не можеше да събере сили да говори със Станой. Как да му каже, че утре се омъжва за Стоян, кметския син? Как да му каже, че цяло лято бе крила от него, защото искаше да изпита истинска любов, защото знаеше, че животът й със Стоян ще е обречен на нещастие? Молеше се на небето за помощ.
Неочаквано Станой продума.
– Искам да те взема за моя жена, Лилке.
Лицето й придоби мрачен израз.
– Не можеш – рече му. – Аз ще бъда жена на Стоян.
– Хайде, не ме лъжи! Не ми е приятно туй – Станой се намуси и скочи на крака. – Ще бъдеш ли моя жена? – запита отново.
Момичето не издържа – разрида се неукротимо.
– Помниш ли оная вечер, в която доведе Керан вкъщи? – цялата й снага се тресеше. – Проклета да е тая вечер! Тогава Стоян и баща му са уговорили сватбата ни с татко. О, аз знаех, знаех! Сърце не ми даваше да ти кажа по-рано!
Станой се чувстваше сякаш са го бутнали от върха на някоя планина и той стремглаво се спуска надолу към своя край, където тялото му щеше да срещне скалите. Не можеше да бъде. Сигурно сънува.
– Какво говориш? Истина ли е?
– Истина е! Истина е! – викаше и плачеше Лилка и дърпаше косите си като обезумяла.
– Утре се прибери вкъщи и не излизай, залости си вратите и прозорците, та нито звук от тази проклета сватба да не достигне до теб! Чуваш ли? Чу ли ме, Станойко! – Тя го беше обгърнала с ръце и сякаш в унес нареждаше. – Не идвай утре!
Нейният любим стоеше и мълчеше. Какво можеше да каже? Погледа я дълго, помъчи се да запомни точно тоя момент – как го е обвила с ръце и е за последно негова. Усети как странен хлад смразява сърцето му и я избута от себе си.
След това си тръгна. На небето една звезда угасна, а Лилка все тъй плачеше.
Следващият, печален за Станой ден, настъпи. Късно вечерта той вървеше и мислеше за неговата изгора, а сватбарите още празнуваха. Вельо отново беше качен на покрива и пееше. Песента му сякаш стигаше до звездите, които от време на време трепкаха. Черноокото момче се заслуша в песента.
– Батко Станоооой! Ей, каква сватба се вихри там, за чудо и приказ! Чу ли кой се жени? Кметският син и бай Димитровата щерка – Лилка. Казват, че е най-хубавата мома в селото. Не съм я виждал и не зная дали е така, но за мене по-хубава от мойта Ивана няма! Обаче тя не ме иска, батко. Душата ми е взела.
И той отново запя:
Есен са заесенява,
жълти са жита засяват,
руйни са вина наливат,
момци за моми провождат,
бели са моми годяват.
Проводи Динко за Ивана,
проводи, но не му я дали.
Станой се качи на покрива при своя малък приятел. Извади от торбата си кавала, който гласеше за него. Подаде му го мълчаливо. Вельо го подхвана, ококори се за миг, погледна батко си Станой, който седеше до него като онемял, и разбра. Разбра, че душата му беше ранена и имаше нужда да бъде излекувана с песен.
Циганчето сръчно подхвана кавала, облиза устни и засвири. Песента на кавала заглушаваше идващите смях и викове от сватбата, извисяваше се над тях, умело отвличаше мислите на Станой и ги носеше към Лилка.
Неговата Лилка. Усещаше гюловия й аромат около себе си, виждаше как кестенявите й къдрици се люшкат на хорото, а до нея е той – Станой, щастлив и влюбен. И тя му се усмихва топло и щастливо, очите й светят като на приказна самодива, като в ония красиви нощи на тяхната поляна.
Изведнъж гласът на Вельо го изтръгна от мислите му и той се опомни.
Самичък Динко отиде,
и си на Ивана думаше:
– Защо ма, Ивано, не искаш,
дали съм черен ил грозен,
дали пък сетен сиромах?
Ивана на Динко думаше:
– Нито си черен ил грозен,
нито си сетен сиромах,
ала ме тати не дава.
Величко нареждаше своята песен, сватбата все тъй продължаваше да се вихри и до любимата на Станой стоеше някой друг.
Ах, неговата изгора!
Защо не ме искаш, Лилке? Защо?
Една горчива сълза се отрони от черните му очи и тъжно се търколи по бузата му.

Сакар нюз
От Сакар нюз ноември 26, 2021 13:38
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Реклама