Бенчето (разказ)

Сакар нюз
От Сакар нюз юли 24, 2021 08:22

Бенчето (разказ)

Акценти

  • Регионален вестник, # 27/959 година XVIII, 16 - 22 юли 2021 г. Излиза всеки петък в общините: Харманли, Тополовград, Симеоновград, Любимец, Свиленград, Ивайловград, Маджарово

Свързани публикации

Николай Николов – Козия

Бай Иван, Минчо и Герги седяха на пейката пред блока и се припичаха на есенното слънце. Мълчаха. Бяха си казали всичко в последните петнадесет пенсионерски години на същата тази пейка. Очите на Герги сълзяха и той току ги прибърсваше с мръснобяла джобна кърпа. Минчо примляскваше с уста, потраквайки с неудобните си зъбни протези. Бай Иван въртеше кривия бастун с треперещи пръсти. Обичайната спокойна скука висеше над тримата.

Септемврийският ден се износваше бавно и тихо.

Учениците още бяха на школо, възрастните – на работа. Някъде през терасите прилая куче. В този момент на улицата пред входа спря мръсно такси. Старците затаиха дъх.
От жълтата кола слезе младо момиче. Мургавата кожа и дългата лъскавочерна коса контрастираха на белите му дрехи. Тримата съседи проследиха как момичето дърпа очукан куфар над покритите със слънчогледови шлюпки плочки. Не усещаха, че са зяпнали. А имаше защо.
Тя бе красива и стройна. Семплите, евтини дрешки не успяваха да прикрият формите ѝ. Когато мина покрай тях, ги лъхна уханието на коса. Мирис на младост… Герги изхълца.
– Добър ден! – поздрави тя и ги награди с блестяща усмивка. После отмина и хлътна във влажния вход на панелката.
Тримата размениха погледи. Минчо се окашля.
– Циганка! – изръмжа той.
– Хлапачка – рече начумерено и Герги. Никога не се бе женил, деца нямаше и все нещо не му уйдисваше в живота.
Бай Иван не каза нищо. В главата му изникна споменът за една девойка от преди петдесет и кусур години. Сърцето му внезапно разпиля топлина из тялото. Странно, не се беше сещал за нея от много, много време…
Иван се сепна и реши, че трябва поне да кимне след думите на събеседниците си. Така и стори.
Изминаха няколко седмици. Лятото се изниза окончателно през вратата и остави есента да мие прозорците с хладни пръски. По пейките все по-рядко се събираха пенсионери, децата по площадките изчезнаха. Бай Иван и останалите от блока обаче се интересуваха от новата съседка. В подобни кооперации новините летяха над площадките по-бързо и от прахта под метлата на чистачката.
– Студентка е – съобщи на едно неформално събрание леля Златка. – На квартира у Мирчеви, дето се прибраха на вилата си.
– Бенчето ѝ викаме – гордо се обади Марийка. Тя беше само на шестдесет и събираше етажната такса всеки месец по апартаментите. Притежаваше поне десет различни пенюара. Знаеше бая работи за живущите и нейната информация общо взето бе достоверна. – Плаща си момето без да се заяжда… – Тя погледна критично съкооператорите си.
– Ама е циганка, казвам ви! – не мирясваше Минчо и се чешеше по петнистото теме. Навремето работеше като милиционер и смяташе, че му идва отръки да разгадава хората.

Така минаваха срещите на комшиите.

Новата съседка неминуемо ставаше тема номер едно и всеки се надпреварваше да развива теории за нея. Едни се ядосваха, че не говори много, други смятаха, че не е никаква студентка, трети се отнасяха още по-подозрително.
– Тая ше домъкне некви крадци у блока, да знаете – прогнозираше Минчо. След тези думи наместваше нервно избелелия каскет на олисялата си главица.
Вдовицата баба Лина пък я хвалеше:
– Три пъти ми носи торбите от магазина момичето, добра душа е! И винаги поздравява…
Така дойде зимата.
Прегракналият зов на звънеца откъсна грубо бай Иван от новините по първа програма. Той стоически понесе тежестта на атрита и се потътри към вратата. Там го очакваше Марийка. Жълтите му пръсти отброиха мазните монети за етажната такса, ала нещо в изражението на съседката го обезпокои. Попита.
– Нещо става с Бенчето – изтърси Марийка посърнало. – За пръв път не ми плати. Видях аз – срам го е момичето, ама нямаше. Изгонили го от работа…

Из блока плъзнаха слухове. Каква е тая студентка дето работи?

И защо? Навремето Бай Иван беше плащал квартира като ученик в техникума и после – в медицинското, а пък внукът му учеше в Англията, та му беше ясно горе-долу що се работи на млади години, ама останалите… Безмилостни са хората с повечко свободно време.
– Тая не е ник’ва студентка! – пискаше по етажите леля Златка. – Сега ги има едни – компинонки ли, к’ви ли – правят се на учени, ама хойкат с женени мъже по локалите.
Сърцето на бай Иван се свиваше от подобни думи. Ами ако е истина? То едно таквоз симпатично момиче, възпитано…, ама малко ли като него се отдаваха на поквара? В тия грозни времена всеки се огъва според тоягата.
Наваля сняг. Болното слънце бе заключено зад сиви облаци. Ветрецът режеше месата на тънко като свидлив кръчмар и старци по улиците не се срещаха често. В ранния следобед бай Иван бавно напредваше между блоковете, почуквайки с бастуна по леда пред нозете си. Нямаше кой да му купува продукти и днес той се престраши да иде до магазина.

Хем въздух да глътне, хем да излезе от тапетните си стаи.

Почти беше стигнал, когато атритът подло го събори върху снежните плочки. Стегнаха го ръцете, присмъдя му под жлъчката, паниката го хвана за гърлото. Нямаше жива душа наоколо. Притъмня…
– Чакай! – разнесе се глас над него. – Не мърдай, ще повикам помощ!
Бенчето. Връщала се от лекции… или от работа. Бай Иван така и не узна. Усети как два чифта ръце го пренесоха в някаква кола. После, докато пътуваха и дишаше тежко, разбра че е в такси. Бенчето държеше главата му на задната седалка. Докато стигнат до болницата, малко му поразмина.
Треперещите ръце искаха да протестират срещу желанието на момичето да плати таксито, ала нямаше чак толкова сили.
– Спокойно, дядо – ус-михна се тя. – Ще повървя пеш наобратно, не пречи, аз съм от село…
Изписаха го след три дни.

Млад доктор обясни, че болестта се нарича старост.

Бай Иван знаеше това много добре – и той бе лекар някога.
Прибра се в студеното апартаментче. Дойдоха му на гости Минчо и Герги. Хвалеха го, че е прескочил трапа. Той им разказа за неочакваната помощ на младата квартирантка.
– А бе, момчета, знаех си аз, че е селянка тая мома – клатеше глава Герги.
– Ми те сичките циганки са таквиз, бре – солеше и Минчо.
Бай Иван спря да ги слуша. Жилището му бавно се стопляше под напъна на чугунения радиатор, но душата му изстиваше пред думите на съседите.
След няколко дни пекна чудно слънце. Снегът се стопи, някой каза, че е дочул пойна птичка. По етажите винаги се чува по нещо.
Старците посмяха да излязат на пейките пред входа. Герги даже донесе пластмасова бутилка с вино и няколко чаши. Наляха си и пиха. Пет-шест пенсионера – задружната команда на кооперацията – увити във вехтите си палта.
– Бенчето си тръгнала – каза по едно време Марийка.
– А! – извика Иван. – Как така?!
– Така – отвърна касиерката. – От де да знам? Освободила е квартирата.
– Нямат пари, студенти ми стават – тросна се Герги.
– Абе, циганска работа – заключи Минчо.
– Селско е момичето – рече кротко баба Лина, – може градският живот да не му понася…

Всички закимаха и глътнаха по едно кисело вино.

Бай Иван се изправи и пое към входа.
– Къде хукна, бе, младеж? – викна след него Герги.
Иван не се обърна. Хлопна изгнилата врата зад себе си и тежко се настани в асансьора. Въжетата със скърцане го поеха нагоре.
Пролетта нахлу с ухаещ оптимизъм. Хората наизлизаха с леки дрехи и мисли. Артритът на Иван го тормозеше все повече, ала той седеше на балкончето и гледаше младото слънце. Понякога се сещаше за Бенчето и ус-мивка опваше сухите му устни.
Бай Иван повече не седна на пейката при съседите си.

Сакар нюз
От Сакар нюз юли 24, 2021 08:22
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Реклама