Бабината черга

Сакар нюз
От Сакар нюз октомври 6, 2021 07:34

Бабината черга

Акценти

  • Регионален вестник, # 34/966 година XVIII, 24 - 30 септември 2021 г. Излиза всеки петък в общините: Харманли, Тополовград, Симеоновград, Любимец, Свиленград, Ивайловград, Маджарово

Свързани публикации

Скъпи ми читателю, днес искам да ти разкажа още малко за книгата „Шепот от Сакар“… Но нека първо започна със себе си!
Аз израснах между хълмовете на тази планина, която нито е висока колкото другите в България, нито пък е много прославена… За сметка на това обаче, крие магия, дето няма да я намериш другаде. Тук хората са особени, различни, а сърцата им едни големи, големи – целия свят да побереш в тях!
Летата прекарвах в Каменна река, а зимите – в Устрем. Наслушах се на истории за хайдутите в манастира, техните иманета, скрити незнайно къде, Змей-Горянин в горите и самодивски поляни, на които не трябва да осъмваш. „Женала“ съм (така казваше баба ми) със сърп и паламарка, яздила съм на дядо магарето и съм скитала по куриите, и слушайки тихата песен на вятъра.
Ето тази магия, скъпи читателю, опитах да претворя в моята книга. И ти си единственият съдник, който ще отсъди успях ли!
„Шепот от Сакар“ видя белия свят на 30 август и само за седмица първият тираж се изчерпи. Между кориците му са събрани 18 разказа, описващи живота на село, такъв, какъвто го помня от своето детство. Всеки разказ си има своя собствена история и причина да се роди.
Веднъж реката в Устрем придойде толкова буйна, че излезе от коритото си. Тази случка роди „Тиха“ – един от най-хубавите и любими мои разкази. Споменът как жънехме нивата на баба и дядо край един язовир в Каменна река роди „Нивата край реката“. Една смешна история за люта битка между устремци и планиновци пък даде живот на „Гено, бре левент“. А една отдавна забравена черга в стар съндък, създаде „Бабината черга“. Всяка дума, всеки ред от тази книга носи любовта ми към този край. Всяка страница ми мирише на Сакар и всяка точица ми шепти на устремски.
Мога само да се надявам, скъпи мой читателю, че и ти ще откриеш тази обич, ще чуеш онзи шепот и ще усетиш мириса на тревата, и шумата в горите. Искрено се надявам, че всеки ред ще ти хареса! И от сърце ти пожелавам да се насладиш на шепота на Сакар!

„Бабината черга“ е носител на първа награда от националния конкурс „Асен Разцветников“ с надслов „С пламъка на родолюбието“ за 2020 г.

/В памет на баба Кера/
Пламъкът на едва догарящата свещ недоволно съскаше. Пускаше черен дим и току подскачаше сърдито, борейки се за всяка секунда живот. Смаляваше се и чезнеше в разтопения восък, и аха-а да загасне, когато отново изскачаше на повърхността и започваше да грее с все сила. От свещицата не бе останало много, само колкото упоритото пламъче да се побори за още минута светлинка. Но малкият сръдльо не се предаваше и съскаше отново и отново.
Баба Кера се изправи от столчето си, взе една нова свещ и я доближи до догарящата. Малкият пламъчко, без да чака втора покана, пъргаво подскочи и заблестя на новата вощеница. Баба Кера смачка останалия полуразтопен восък в малката чинийка и постави отгоре му новата, огряваща цялото помещение, свещ. След това седна бавно на столчето си и отново хвана совалката с прежда.

Палавото пламъче
щастливо
заподскача.

Рипна от малката свещ и се огря в ръба на една стъклена бутилка, поставена на висока лавица и пълна с ракия. Оттам подскочи и самодоволно се разходи по дръжката на една чугунена нащтрапа, поставена до голямата бъчва с ароматно тазгодишно вино. Погледна отражението си в капчиците червена течност на дъното ѝ и със звънлив смях се преметна и кацна върху празната тенджера, до кацата със зелето. Помириса го лекичко, намръщи се и отново подскочи. Този път закачливо се заигра с очилата на баба Кера и заподскача ту по едното, ту по другото стъкло.
Баба Кера недоволно замахна с ръка, сякаш да изгони малкия натрапник и продължи работата си. Беше приседнала на едно трикрако столче, пред голям дървен стан. Подхвърляше ловко совалката, тя преминаваше по всички конци с леко съскане и оставяше диря от вълнен конец след себе си. После натискаше два дървени педала и станът уморено изтракваше. Посоката на конците се сменяше и совалката отново просъскаваше. В малката мазичка се носеше ритмичното тракане на стана и съскането на совалката. Изпод сръчните ръце се раждаше пъстра поредица от цветове. Зелено, жълто, оранжево, червено, синьо, кафяво. Дъгата се повтаряше отново и отново в една невероятна, приказна черга. Баба Кера, следвайки някаква неуловима мелодия, натискаше педалите на стана с крака и леко се поклащаше в такт.

Не издаваше ни звук,
но устните й сякаш
шептяха.

„Като Зората да е засмяна, като Луната да е скромна, като Деня да е работна, като Нощта да е потайна, като Пролетта да ражда, като Есента да е мъдра, като Зимата да омагьосва, като Лятото да радва.“
Изпод старческите ръце станът пееше своята песен, а старческите устни беззвучно я следваха.
На входа на малката мазичка се чуха детски стъпки, дървената вратичка тежко изскърца и вътре влезе красиво малко дете. Пламъчко освети блестящите му руси коси и проблесна в малките кафяви очи. Галена с подскоци се приближи до баба си и запита:
– Бабо, свършваш ли вече? – баба ѝ я погледна с тих укор в очите и продължи да танцува с мелодията на стана.
Галена огледа малката маза. По стените бяха сковани груби дървени рафтове, отрупани с буркани, пълни с всевъзможни зеленчуци. Там, в далечния край, бяха наредени компотите – ягоди, череши, дюли, праскови… На съседната стена се мъдреха бурканите с доматена салта и шишета с доматен сок, буркани печени чушки, лютеница и различни туршии. Срещу тях пък, строени като взвод войници, бяха подредени няколко дървени бъчви с вина и пелин. Под канелките им се бяха образували мънички издайнически локвички течност. Галена съзря оставената до тях чугунена нащтрапа на дядо ѝ, от която той пиеше вино, щом слезеше в мазата. А там, до вратата на мазата, повдигната на няколко камъка, се мъдреше огромната каца с кисело зеле. Галена погледна страхливо този гигант на мазата и леко смръщи носле от миризмата, идваща от него. После тихичко приседна на една купчинка черги на пода и безмълвно се загледа в ритмично поклащащата се баба.
Станът пееше своята песен, а устните безмълвно му пригласяха. Минаха няколко минути, облечени в тишина. Накрая баба Кера взе ножицата, отряза конците и започна да ги връзва на възелчета. Когато приключи, пое шарената черга в ръка, обърна я към Галена и с мек укор ѝ каза:
– Мъ̀на, нали знаеш, когато баба ти тъче пътеката, да не ми говориш. Чергата се тъче и нарича в мълчание. За да стане вълшебна!
– Бабо, това за мен ли е?
– Да, мило, за теб е. Е-е-е, като пораснеш един ден, за чеиза ти, мъна. И да помниш баба си!
– Гале, къде си? – чу се гласът на майка ѝ. – Бързо да се прибираш вкъщи!
– Тука е, Миче, тука е, мъна. Ей сега се качваме! – отвърна баба Кера и погледна малката Галена. – Айде, бърже отивай на топло в одаята, аз ще изкарам малко лахна от фучията и идвам! И ще ти донеса компот от ягоди.

Галена седеше на
кожения диван, в
красивия, модерно
обзаведен апартамент.

Пред дивана, в центъра на стаята, бе поставена стъклена масичка за кафе. На стените бяха окачени маслени картини, а по шкафовете бяха подредени ароматни свещи и красиви метални пластики. На една от стените бе закачен огромен LCD телевизор, от който се носеше английска реч. Под него, на невисок шкаф бяха наредени снимки, поставени в красиви рамки. От тях се усмихваха Галена и семейството ѝ, прекрасната ѝ дъщеричка, качена на малко пони, облечена в училищна униформа или застанала, щастливо засмяна пред голяма торта с феи. Галена гледаше снимките и погледът ѝ се спря върху една доста пожълтяла, поомачкана стара снимка. На нея позираха малко русокосо момиченце с умни, кафяви очи и една старица, облечена с черен елек и забрадена с тъмна забрадка. Галена погледа няколко секунди снимката и след това очите ѝ се насочиха към малката стъклена масичка пред нея. Под нея беше поставена пъстра, с редуващи се зелено, жълто, оранжево, червено, синьо, кафяво, ръчно тъкана черга. Въпреки годините, чергата не бе загубила своята пъстрота и красота. Галена я погледа мъничко и нежно я погали с ръка. На устните и се появи усмивка, малко тъжна, малко носталгична.
– Мамо, мамо, какво е това? – момиченцето от снимките нахлу в стаята, като малка руса фурия и слънцето сякаш заблестя по-ярко в прозорците на апартамента.
– Това, мила моя, е спомен от моята баба. Тя ми я изтъка, когато бях голяма точно колкото теб.
– Онази баба от старата снимка ли?
– Да, мила моя, същата. Това беше моята баба!
– Тя от България ли е? Къде е нейната къща? Разкажи ми за нея! – с любопитство малката чаровница задаваше въпрос след въпрос.
– Да, от България е! Помниш ли къщата на баба си Мария, където ходим през лятото? Преди това беше къщата на баба Кера. Тя беше моя баба, както баба Мария е твоя.
– Разкажи ми, моля те! – детските ръчички се събраха в безмълвна молба, а очичките гледаха майка си настойчиво.
Галена целуна нежно малката. Повдигна я и я сложи да седне в скута ѝ.

После се загледа отново
в пъстрата черга върху малката масичка.

Една малка сълза-издайница, леко се търкулна по бузата ѝ. Капна на рамото ѝ и безмълвно потъна в дрехата на Галена.
– Баба ми, Кера се казваше, беше най-добрият човек, когото някога съм познавала. Тя беше тиха и кротка, никога не се караше. Всяка сутрин приготвяше закуската ни, грижеше се за нас. А на Нова Година правеше най-вкусната сладка баница! Обичаше много цветята, и в нейната градина цъфтяха най-красивите цветя в цяло село. Тя ми направи тази черга, тъка я една зима в мазата и докато тъчеше, не говореше. Казваше, че така омагьосва чергата, че я е направила, за да я помня.
– Мамо, искам да ми я сложиш на стената в стаята.

За да не сънувам лоши сънища!
– Това е чудесна идея, мила моя!
Двете намериха една стара рамка от картина, пришиха пъстрата черга към нея и я закачиха на един пирон в стаята на малката, точно срещу леглото ѝ.
На следващата сутрин, малката влетя в кухнята, като внезапен повей на вятъра.
– Добро утро, мила моя! – поздрави я с усмивка майка ѝ. – Как спа?
– Прекрасно, мамо! – изчурулика като врабче малката. – И знаеш ли, аз реших нещо!
– Какво си решила? – с усмивка я запита майка ѝ.
– Реших, когато порасна и си родя дъщеря, да я кръстя Кера! Като баба ти! За да я помним!
Вощеница – свещица, свещ (диал.)
Нащтрапа – метално канче (диал.)
Доматена салта – доматена салца (диал.)
Чеиз – покъщина, дрехи, които невестата внася в новия си дом (перс.-тур.)
Лахна – зеле (диал.)
Фучия – каца (диал.)
Доматена салта – доматена салца (диал.)

Сакар нюз
От Сакар нюз октомври 6, 2021 07:34
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Реклама