Щастието е в трудът

Тонка Славкова
От Тонка Славкова март 6, 2016 13:12

Щастието е в трудът

Баба Митра Каракашева е добре позната в Тополовград. Дребничка, жилава, винаги усмихната, с живи сини очи, тя продължава да удивлява младо и старо с трудолюбието си. Целият й живот, за който едва ли е разказвала на някого,

се изчерпва само с една дума – работа.

Чувала бях за нея, но не вярвах, че тази крехка жена крие в себе си толкова воля, издръжливост, и такова огромно желание да се труди.
Днес много жени догонват мъжете в надпреварата и амбицията за власт, пари, надмощие, положение в обществото. Тази обикновена осемдесетгодишна жена се състезава със себе си, гони върхове, постига свои цели и се чувства щастлива като никой друг. „Доволна съм от живота си. Че такъв хубав живот кой има!

Здрави сме, хляба си изяждаме, водата си
изпиваме,

лоша дума не сме си казали…” – това е формулата за хубав живот според моята героиня. Сигурна съм, че това не са фрази, а убеждение за тази жена, за която по-голямо щастие от здравето и труда няма. Заговори ли за работа -очите й светват. „Грейнаха щастливо и сега, когато ми разказа житейската си съдба не както обикновено правим – да се окайва, а с гордост и достойнство за преживените години.
Родила се в близкото до Тополовград село Доброделец през ноември 1936 година.

Още като дете е
закърмена с работа.

Била хубава и желана мома, прочута като най- работлива. Много момци я искали, но тя си харесала тополовградчанин. За моминските си хитрости разказва баба Митра с неподправено чувство за хумор. Идвала с приятелки в града за щяло и нещяло, понякога и за едно кълбо конци. Веднъж на чаршията се срещнали с Ламбо – ерген, надхвърлил трийсетте. Дойдох втори път уж на дарак, ама без вълна, та пак се видяхме и ме изпрати до “Дернека” – разказва с умиление баба Митра. Там срещнали хора от селото и те я похвалили: ”Гледай, струвай, момче, Минка /така й казвали по галено/ да не изтървеш, че е много работна.” И не я изтървал момъкът, послушал ги.
Видели се в Хлябово на панаира, пристанало му момичето и двамката на един камион с въглища, право в Тополовград. Женихът бил сирак, живеел в една стая в обща къща с брат си и жена му. Казали приятелките на майка й и още на другия ден жената пристигнала с една бохча дрехи.
Направили и сватба, а “либето от селото останало на понеделника”. В една стаичка с едно легло и една печка отгледали двете си деца – Димчо и Янка.

После сами си
построили къща –
голяма, просторна.

Ламбо бил строителен работник и през деня ходел на работа, а вечер строил собствения си дом. Митра изкопала сама основите, очертани от него, само за три дни. “Той зида, аз давам вар, камъни, тухли…” Междувременно работела на полето, отивала рано, а Ламбо сресвал децата и панделка дори слагал на Янчето и ги водел на детска градина. “Никога не сме се скарали.

Тежък мъж беше – нито пушеше, нито пиеше.

И сега е така. Не се ревнувахме и никой никого не лъжеше. Една седмица да не се върна, той няма да ми се скара. Не е майнаджия. Каквото приготвя, това ще яде. При нас такива веселби, хора, няма. Само работа. От работа нямахме време за глупости. Сега седи до печката и до телевизора. Думата ми на две не прави. Лошото е, че се подхлъзна и падна и сега малко се залежа “ – обяснява баба Минка и продължава да разказва спомените си.
“Като бях млада, в ТКЗС-то орях с мъжете. Не се смей, вярно е, зачислени волове имах. Повече плащаха и се наредих по средата на мъжете. Ставам сутрин, сресвам воловете, подготвям ги и право на браздата. Не им се давах. Айде, де! И 50 крави гледах десетина години. Имаше един бик, Гошо му викахме – страшилище! Полудяваше като види червено. Аз го вързвах, помагаше ми една жена. “Веднъж един мъж се скрил в борчетата, да наблюдава. Казал, че ще им помогне, ако се наложи. Жената прихва да се смее. Сеща се и за друго – чакал веднъж подушил отблизо обувката й. “С Ламбо ожънахме, натоварихме каруцата и той тръгна към града, а аз останах да вардя другите чували. В два часа посред нощ беше. Седя си аз на чувалите и съм задрямала. Усещам нещо до краката си.

Отварям очи и виждам чакал да ме души.

Хич не се изплаших, тръгна си, но след малко чувам грухтят диви прасета. Хайде, Минке, викам си, тръгвай, че може и вълк да дойде. Тръгнах си сама и срещнах Ламбо да се връща.
Върнах се с него, натоварихме и на сутринна бяхме в града.” И от змии не се плаши баба Митра. Смок през кръста я ударил, но го подгонила и се скрил. Не се изплашила и тогава, когато била на коситба и й тръгнало на лошо.
Ставала рано, за да не окосят мъжете мястото, което предварително си набелязвала за косене. Тръгнала още в тъмно. Подхлъзнало се магарето, а каруцата се прекатурила в дерето. Потърсила помощ, окосила и се прибрала с пълна каруца сено. Взела веднъж Ламбо със себе си, но той повече я притеснявал, защото се измъчвал, че се налага тя да го прави, защото го болели очите.

Сама си ходела по
гората и по полето и мъжка работа вършела.

“Сама сеех, орях, за какво ми е да ми реве там” – смее се жената. “И овце съм стригала. Какво толкова. Връзвам краката и стрижа! Няма работа, да не мога да я свърша. Тръни, камъни, треви, пред нищо не се спирам.”

Седем зеленчукови
градини си е направила баба Митра.

Сам – сама е превърнала зелени поляни в покрайнините на града в градини. Всички са оградени с тръни, които сама е рязала с търпан и е оградила. Грижи се за тях вече около тридесет години.

Известна е на всички
с добрата реколта, която добива.
Сее всичко. Около 70 кг. боб изкарала миналата година, 100 кг ягоди, 50 кг картофи, 70 кг лук, 15 плитки чесън, по стотина килограма чушки и домати продала. Много хора снабдява със зеленчуци наесен, когато се прави зимнината. Още рано напролет баба Митра нарамва лопатата и тръгва по градините. Не само своите седем градини обработва възрастната жена. С усмивка обяснява, че много млади мъже й поръчват да им обърне градината.

Ако няма на кого да копае, отива за билки.

Две големи чанти, направени като дисаги, мята през рамо, а другата в ръката, сам – сама обикаля гори и поля, но с празни ръце не се връща. Като се върне, се захваща с приготвянето на зимнина. Всичко има в мазето й – от зеленчуците и компотите до сърмите и бурканите с пилешко. Не оставя възрастните хора и сина им, който е в Испания. По два големи колета заминават непрекъснато, пълни с храна. Дъщерята – Янка, живее в Първомай, но винаги намира време да ги посети.
Сега баба Митра се грижи за дядо Ламбо, но оздравее ли, я чакат градините, които много обича. Слънцето напече и очите й са все навън. Трудът е нейният живот. Той й дава сили и здраве.

Тонка Славкова
От Тонка Славкова март 6, 2016 13:12
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар